Чаровникът, който я укроти

Бавно започваше да проумява, че сега вече е жена. От няколко години имаше опита и поведението на такава, но сега превъплъщението й беше завършено. Странно, не се чувстваше по-различно. Не, не бе вярно. Чувстваше се чудесно. Не, всъщност усещането не беше свързано с прекрачването на прага на девствеността, а с човека, с когото бе сторила това. Сега й хрумна, че първия път преживяването можеше да е ужасно, но благодарение на Рейф нещата се бяха наредили добре. Беше се погрижил да й остане хубав спомен. Нещо й подсказваше, че този спомен ще я топли доста дълго.

Рейф слезе по стълбите с леля си. Той също се бе преоблякъл и беше сресал косата си, защото Офелия я беше разрошила. Надяваше се, че никой не го е видял чорлав.

Тъй като Есмералда беше с тях, нямаха възможност да си поговорят за случилото се, въпреки че Офелия улови усмивката му и също му се усмихна. Великолепното й настроение се задържа през целия обяд. Не се помрачи и когато той предложи да се видят в кабинета му.

— Не мисля, че в салона ще мога да се концентрирам — призна й Рейф, докато я придружаваше по коридора.

Тя го разбираше прекрасно. За жалост не беше планирал още една любовна игра. Всеки път, когато й беше предлагал да се усамотят някъде, беше, за да обсъдят миналите й прегрешения. Днес Офелия нямаше нищо против. Днес вероятно можеше да се справи с всеки въпрос, който той решеше да повдигне.

— Да си поговорим за Сабрина — рече Рейф и седна срещу нея зад бюрото.

Е, всеки въпрос без този.

— Не.

Тя се усмихна. Не искаше да го остави с впечатлението, че упорства. Ала към Сабрина Ламбърт изпитваше смесени чувства, в които наистина не искаше да се задълбочава.

Рейф нищо не каза. Само въртеше ножа за писма. Тя знаеше каква е тактиката му: да използва мълчанието срещу нея. Но този път нямаше да стане.

— Бях голяма глупачка, че й дадох шанс — каза Офелия след няколко секунди. — Изглеждаше толкова сладка, когато пристигна в Лондон с лелите си, за да отседне у нас за през сезона. Отначало се усъмних в искреността й, решавайки, че сладостта й вероятно е присъща на провинциалистките. Наруших собственото си правило. Помислих, че с нея можем да бъдем истински приятелки.

Той изпусна многострадална въздишка.

— Значи в този случай ти наистина си предала приятелка? Трябва да призная, че се надявах да чуя някое разумно извинение.

Видът му бе толкова разочарован, че гърдите й се стегнаха. Какво й ставаше, по дяволите? Дори не знаеше за какво говори той!

— Би ли ми обяснил последната си забележка? Как точно съм я предала?

— Със зла умисъл си възкресила семейния й скандал, който отдавна е бил забравен.

— Не ставай глупав! — грубо го сряза тя. — Правех й услуга.

Той повдигна вежда.

— Като си унищожила шансовете й да си намери добър съпруг в Лондон? Бог да ни пази от подобни услуги.

Офелия седна и въздъхна тежко.

— Много добре. Виждам, че ще се наложи да ти обясня едно-друго. Вероятно няма да ми повярваш, но се опитвах да й спестя много скръб за в бъдеще.

— Скръб ли?

— Да. Не исках да я видя как се влюбва в някого, а после не може да се омъжи за него заради скандала. Истината все щеше да изскочи. Някой щеше да си спомни откъде е чувал за фамилията Ламбърт. Освен това скандалът беше толкова глупав. Нелепо е да се мисли, че щом няколко от предците й са се самоубили, всички потомци от рода някой ден ще сторят същото. Знаеш какви, са хората. Някои ще се вържат на тези глупости. Идеята ми беше да посоча публично колко остарели са подобни представи. Щях да се присмея на всеки, дръзнал да повярва на клюката. Слухът щеше да отмре за седмица и повече нямаше да се чуе.