Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Поех към селото; църковната служба навярно беше вече свършила, вървях и очаквах глупаво, с разтуптяно сърце, кой ще бъде първият човек, когото ще срещна през новата година, кой щеше да стане предзнаменование за душата ми. Дали ще бъде някое детенце, казвах си аз, с новогодишните си играчки в ръце, или пък някой здравеняк старец с бяла риза с широки ръкави, завършил вече изцяло дълга си на земята! Колкото повече наближавах селото, толкова повече нарастваше вълнението ми.
И изведнъж коленете ми се подкосиха — по пътя за селото, изпод маслиновите дървета, кръшна, зачервена, с черен чембер, стройна като топола, се показа вдовицата.
Тя пристъпваше гъвкаво, като черен леопард, и ми се стори, че разпръскваше остра миризма на мускус из въздуха. „Да можех да избягам!“ — помислих си аз. Чувствувах ясно, че този раздразнен звяр е безмилостен и че единствената възможна победа е бягството. Но как да избягам? Вдовицата се приближаваше; крайбрежните камъчета поскърцваха, сякаш минаваше войска; тя отметна глава, чемберът се смъкна, показа се косата й, лъскава, гарвановочерна. Стрелна ме с поглед и се усмихна; очите й имаха някаква дива нежност. И бързо-бързо свърза отново чембера на главата си, сякаш се засрами, че бе оставила да се види тази дълбока женска тайна — косата й.
Понечих да поздравя, да кажа „За много години!“, но гърлото ми се беше схванало, както в деня, в който се бе срутила галерията и животът ми беше в опасност. Тръстиките край оградата на градината й се полюшнаха, лъчите на зимното слънце паднаха върху златистите лимони и портокали сред тъмния листак и цялата градина засия като рай.
Вдовицата се спря, протегна ръка, блъсна силно вратата на градината, отвори я. Тъкмо в този миг минавах край нея; вдовицата се извърна, изгледа ме още веднаж, веждите й заиграха.
Тя остави вратата отворена и аз я видях как се изгуби, полюлявайки бедрата си, зад портокаловите дървета.
Да прекрача прага, да залостя вратата, да изтичам след нея, да я прихвана през кръста и без да продумаме дума, да се тръшнем върху застланото легло — това ще рече мъж! Това щеше да стори дядо ми, може би и внукът ми, но аз стоя нерешително и размишлявам…
— През някой друг живот — промърморих аз, като се усмихнах горчиво — ще се държа по-добре; а сега — да си вървим!
Потънах в зелената долчинка и ми стана тежко на сърцето, сякаш бях извършил някакъв смъртен грях. Обикалях, обикалях, студено беше, треперех. Пропъждах кръшността, усмивката, очите, гърдите на вдовицата, но те непрекъснато се връщаха и аз тичах, сякаш ме гонеха.
Дърветата не се бяха още раззеленили, но пъпките им набъбваха вече и се пукаха; във всяка пъпка човек чувствуваше сбити, струпани, готови да изскочат на светлина филизи, цветове и бъдещи плодове. Под твърдите обвивки, безшумно, скрито, денонощно, се подготвяше, посред зима, великото чудо на пролетта.
Изведнъж нададох радостен вик; пред мен, в малка падинка, един смел авангарден бадем беше цъфнал; той беше изпреварил всички останали дървета и възвестяваше пролетта.
Почувствувах облекчение. Това исках. Вдишвах дълбоко леката парлива миризма, отклоних се от пътя и седнах присвит под цъфналите клони.
Седях така дълго време, без да мисля за нищо, без никаква грижа, щастлив. Сякаш седях във вечността, под някое дърво в рая. Внезапно един груб и силен глас ме изхвърли от рая:
— Къде си се заврял в тая дупка тук, началство! Утрепах се да те диря; наближава обед, да вървим!
— Къде?
— Къде ли?! И питаш още? При госпожа Прасенцева. Не си ли огладнял? Прасенцето е извадено вече от пещта и само от миризмата му просто лиги ще ти потекат. Да вървим, ти казвам!
Изправих се; погалих твърдото тайнствено стъбло на бадема, което бе успяло да извърши това потънало в цвят чудо. Зорбас вървеше напред, пъргав, изпълнен с настроение и апетит; основните нужди на човека — храна, питие, жена, танц — оставаха все още непокътнати в юнашкото му тяло. Той носеше в ръка нещо увито в розова хартия и вързано със златна лентичка.
— Новогодишен подарък ли? — запитах аз.
Зорбас се засмя, като се мъчеше да прикрие вълнението си.
— Е, да не се оплаче и тя горката! — отвърна той, без да се извърне. — Нека си припомни миналото величие… Жена е, нали казахме! Все си хленчи…
— Снимка ли е? Или твоя снимка, безбожнико?
— Ще видиш… Ще видиш, не бързай. Сам го направих. Да побързаме.
Обедно слънце, костите на човека радостно потръпваха. Морето също се припичаше блажено на слънце. В далечината малко пусто островче, окичено околовръст с лека мъгла, сякаш се беше понадигнало и плуваше по морето.