Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Слушах, слушах, без да произнеса ни дума. Чувствувах как още един лист, още една година се откъсваше от сърцето ми; пристъпвах още една крачка към черната яма.
— Какво ти стана, началство? — запита Зорбас, който пееше с дечурлигата и биеше барабана. — Какво ти стана бе, момчето ми? Ами че ти пребледня, състари се бе, началство! Аз в такива дни ставам пак малко дете, раждам се отново, като Христос. Как се ражда и той всяка година! Така и аз.
Изтегнах се на леглото си и затворих очи; сърцето ми тази вечер беше разгневено и не ми се приказваше.
Не можех да заспя. Сякаш тази вечер трябваше да дам отчет за делата си, и целият ми живот премина пред очите ми, бърз, безреден, несигурен, като сън, и аз го гледах отчаян.
Като бухлат облак, брулен от ветровете във висините, животът ми променяше формата си, виеше се, разкъсваше се, отново се виеше и се преобразяваше — лебед, куче, демон, скорпион, златен паун, маймуна, и облакът все повече се развличаше и се разпръсваше, изпълнен с небесна дъга и вятър.
Всички въпроси, които бях поставил през живота си, оставаха не само без отговор, но и все повече се заплитаха и изостряха. И най-големите ми надежди се бяха също смалили, ставайки все по-благоразумни…
Съмна се. Не отварях очи, мъчех се да съсредоточа копнежа си, да пробия здравата кора на мозъка и да вляза в опасния тъмен канал, който съединява всяка човешка капка с големия океан. Бързах да разкъсам булото и да видя какво ми носи тази нова година…
— Добър ден, началство! За много години!
Гласът на Зорбас ме запрати рязко на земята. Отворих очи тъкмо когато Зорбас тупна о прага на бараката един голям нар. Свежите рубини се пръснаха чак до леглото ми, събрах няколко от тях, изядох ги, поразхлади се гърлото ми.
— Добри печалби, началство, широко сърце, и хубави момичета да ни отвлекат! — извика Зорбас в настроение.
Изми се, избръсна се, облече празничните си дрехи — панталон от зелена чоха, сако от сив шаяк и една попроскубана полушубка от козя кожа; наложи и руския си астраганен калпак, засука мустак.
— Началство — рече той, — аз ще отида да се покажа в църквата, като представител на дружеството. Не е в интерес на мината да ни вземат за масони. Какво ще загубя? Хем ще ми мине по-бързо времето.
Наведе глава и ми смигна.
— Може да видя и вдовицата — измърмори той. Бог, интересът на дружеството и вдовицата се бяха преплели неотделимо в съзнанието на Зорбас; чух как леките му стъпки се отдалечиха, скочих прав: очарованието се беше разсеяло, заключи се отново душата в своя затвор от плът.
Облякох се, тръгнах покрай брега, крачех бързо, бях радостен, сякаш се бях спасил от някаква опасност или от някакъв грях; като светотатство ми се стори изведнаж сутрешният ми копнеж да издебна и да видя — още преди да се роди — бъдещето.
Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се тогава над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото: пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилцата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да и помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето, и сега беше вече късно, моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.
Лекото телце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко — смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм.
Седнах на една скала, за да асимилирам спокойно тази новогодишна мисъл. Ех, да можех, казвах си аз, през тази нова година да устроя хармонично, без такива истерични крайности, живота си! Тази малка пеперуда, която убих, защото избързах да я съживя, да можеше да лети винаги пред мен и да ми сочи пътя. И така, една пеперуда, която умря преждевременно, ще помогне на една своя сестра, на една човешка душа, да не избързва, за да успее да разгърне бавно, постепенно, крилата си!
XI
Скочих радостно на крака — държах новогодишния си подарък! Студен вятър, ясно небе — морето искреше.