Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Отново въздъхна.
— Когато Али бей оставаше с мен през нощта — какви мустаци само имаше, какви вежди, какви ръце! — плащаше и до сутринта в двора ми свиреха зурли и биеха тъпани. А съседките се пукаха от завист и казваха: „Али бей е пак при мадамата…“
А сетне, в Цариград, Сюлейман паша не ме пускаше да изляза в петък на разходка, да не би да ме види султанът, когато отива в джамията, та да се смае от хубостта ми и да ме вземе в харема си… И когато на сутринта си тръгваше от къщата ми, туряше трима арапи на вратата ми, мъжко да не се приближи… Ах, ах, Сюлеймане мой!…
Тя извади кърпичката си, захапа я и засъска като водна костенурка.
Зорбас я стовари на съседния стол и се изправи ядосан; закрачи напред-назад, като също съскаше, стаята му стана изведнаж тясна, грабна тоягата си, изхвръкна на двора, опря стълбата на стената и видях как се заизкачва по нея, вземайки по две стъпала наведнаж.
— Кого отиваш да биеш, Зорбас? — извиках аз. — Сюлейман паша ли?
— Проклети да са тия котки! Не ме оставят на мира!
И с един скок се намери на покрива.
Мадам Ортанс, пияна, рошава, беше затворила сега своите толкова много целувани очи, сънят я беше понесъл и я отвеждаше в големите градове на Изтока — в оградените, затворени градини, в тъмните хареми, при севдалиите паши. Сетне я понесе из моретата и тя сънуваше, че лови риба и че беше пуснала, уж, четири въдици и беше уловила, уж, четири големи броненосци…
Спокойна, окъпана, освежена от морето, старата сирена се усмихваше в съня си.
Зорбас влезе в стаята, като поклащаше тоягата си.
— Спи ли? — рече той, като погледна мадам Ортанс. — Спи ли, мръсницата?
— Да — отвърнах аз, — отнесе я Воронов, който подмладява старците, Зорбас паша — сънят. Сега тя е на двайсет години и се разхожда из Александрия, из Бейрут…
— Да пукне дано, пачаврата с пачавра! — измърмори Зорбас и се изплю на земята. — Погледни само как се усмихва! Хайде да си вървим, началство!
Сложи си кепето, отвори вратата.
— Да се измъкнем така и да я оставим съвсем сама — обадих се аз, — не е ли срамота?
— Не е съвсем сама — изръмжа Зорбас, — със Сюлейман паша е, не я ли виждаш? Сега се намира на седмото небе, мръсната й женска, да вървим!
Излязохме навън на студения въздух; луната плуваше спокойно по ясното, радостно небе.
— Жени — каза Зорбас с отвращение. — Пфу! Ала не сте виновни вие, ние сме виновни, ние, серсемите, бунаците, Сюлеймановците и Зорбасовците!
И след малко додаде:
— Но и ние не сме виновни, само един е виновен, само един-единствен — Великият Серсемин и Бунак, Великият Сюлейман и Зорбас… Знаеш кой!
— Ако съществува — казах аз. — Ами ако не съществува?
— Тогава, зарежи я!
Известно време вървяхме бързо, без да говорим. Зорбас беше потънал, изглежда, в ядовити размисли, защото току удряше камъните с тоягата си и плюеше.
Неочаквано той се извърна към мен:
— Бог да го прости дядо ми, разбираше той от жени, защото и той много ги обичаше, покойният, та душицата му бяха изгорили. „Жив да си, Алексис — казваше ми той, — варда от жени! Когато господ извадил — проклет да бъде този час! — реброто от Адам, за да създаде жената, дяволът се превърнал на змия и — хап! — грабнал реброто и побягнал… Спуснал се господ, хванал го, но дяволът му се изплъзнал и в ръцете на господа останали само рогата му. «Добрата стопанка — рекъл господ — и с лъжица преде. И аз с рогата на дявола ще направя жената.» Направил я и ни взеха дяволите, Алексис. Където и да пипнеш жената, все е дяволски рога, варда, момчето ми! Ами че тя открадна и ябълките от рая, напъха ги в пазвата си и сега се фръцка нагоре-надолу, разкарва се и се надува, да се не види макар! Хапнеш ли от тези ябълки — загубен си! Не хапнеш ли — пак си загубен! Какъв съвет да ти дам бре, момчето ми? Прави каквото щеш!“ Това ми разправяше покойният ми дядо, ама къде ти да ми дойде на мен акълът! Поех и аз по неговия път, отидох по дяволите!
Преминавахме бързо през селото; неспокойна, пораждаща тревога луна, сякаш си се напил и когато излизаш навън да се поразтъпчеш, струва ти се, че светът се е променил. Пътищата са се превърнали в реки от мляко, ямите преливат от вар, планините са заснежени. Ръцете ти, лицето, гърлото фосфоресцират като корема на светулката. И като някакъв кръгъл, екзотичен медал, луната виси на гърдите ти…
Вървяхме бързо, като коне, и както си бяхме пийнали, чувствувахме тялото си съвсем леко, сякаш летяхме. В заспалото село зад нас кучетата се бяха качили на покривите и лаеха жално, приковали очи върху луната; и ти идеше, ей тъй, без причина, да изпънеш и ти шия и да завиеш жално…