Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Зорбас навярно изпитваше същото радостно вълнение, защото, щом влязохме, спусна се, притисна в обятията си окичената със знамена старица, жена на хиляди мъже.
— Христос се роди! — извика той. — Здравей, женско племе!
Обърна се засмян към мен:
— Видя ли какво хитро същество е жената, началство? И господа умее да омотае!
Седнахме на масата, нахвърлихме се на яденето, пихме вино, зарадва се коремът, поразмърда се сърцето ни. Разпали се отново Зорбас.
— Яж и пий! — току ми викаше той. — Яж и пий, началство, направи си кефа, запей и ти бе, момче, като овчарите: „Слава на всевишния!…“ Роди се Христос, няма шега, карай маането, да те чуе господ, та да се развесели и той горкият. Стига сме го тровили!
Беше дошъл на кеф, разгорещи се: — Роди се Христос, премъдри Соломоне, писарушко мой! Не му търси много-много на корена ряпа: родил ли се е, не се ли е родил? А бре, родил се е, не ставай глупав! „Ако вземеш лупа и погледнеш във водата, която пием — каза ми веднаж един инженер, — ще откриеш, казва, че водата е пълна с червейчета, съвсем мънички, които не се виждат с просто око. Ще видиш червеите и няма да пиеш. Няма да пиеш и ще умреш от жажда.“ Строши лупата, началство, строши я, мръсницата, да изчезнат веднага червеите, та да пиеш и ти и да се освежиш!
Той се обърна към пъстроцветната ни сътрапезница, вдигна пълната чаша.
— Аз, кира Девственице — рече той, — съратничке моя, ще изпия тази чаша за твое здраве! Виждал съм през живота си много фигури по корабите; стоят заковани на носа и държат гърдите си, а бузите и устните им са боядисани в яркочервено. Обиколили са всички морета, хвърляли са котва във всички пристанища и когато корабът вече прогние, те слизат на сушата и стоят опрени до края на живота си на стената на някое рибарско кафене, където капитаните отиват да пият.
Кира капитанице, като те гледам тази вечер на този бряг, сега, след като се наядох и си посръбнах добре, та ми се отвориха зъркелите, виждаш ми се като някаква фигура на носа на голям кораб. А аз съм последното ти пристанище, Бубулино моя, аз съм кафенето, където капитаните отиват да пият; ела, облегни се на мен, свий платната! Пия тази пълна чаша, сирено моя, за твое здраве!
Мадам Ортанс, развълнувана до немай-къде, се разплака и се облегна на рамото на Зорбас.
— Ще видиш — пошушна ми Зорбас на ухото, — че с тази добра дума, която казах, ще си намеря белята, няма да ме остави, мръсницата с мръсница, да си отида тази вечер. Ама на, че ги съжалявам, съжалявам ги, горките!
— Христос се роди! — извика високо той на сирената си. — За наше здраве!
Прехвърли ръка през ръката на мадамата и двамата изпиха на един дъх, прегърнати, виното си и се погледнаха един друг с умиление.
Наближаваше вече да се съмне, когато си тръгнах сам от малката стаичка и поех обратния път. Селото си беше похапнало и посръбнало добре и сега спеше със затворени врати и прозорци под едрите зимни звезди.
Беше студено, морето бучеше, звездата на Венера увисна на изток, кокетлива, игрива, сякаш танцуваше. Вървях току край самия бряг, играех си с вълните, те се спускаха да ме измокрят, а аз им се изплъзвах, бях щастлив, казвах си: „Това е истинското щастие — да нямаш никакви амбиции и да работиш като вол, сякаш си изпълнен с всички амбиции; да живееш далеч от хората и да ги обичаш, без да имаш нужда от тях. Да е Коледа, да си хапнеш, да си пийнеш добре и след това да се изплъзнеш сам от всички клопки, а над теб да са звездите, отляво — земята, отдясно — морето, и да осъзнаеш изведнъж, че в сърцето ти животът е извършил и последния си подвиг и се е превърнал в приказка.“
Дните идваха и си отиваха, мъчех се да си давам кураж, виках, играех, но в най-дълбоките гънки на сърцето си бях тъжен. През цялата тази празнична седмица спомените бяха изплували, изпълнили се бяха гърдите ми с музика и любими същества. Почувствувах още веднъж колко вярна е прастарата приказка, че човешкото сърце е една яма с кръв и любимите покойници се просват по корем и пият от кръвта ни, за да оживеят; и колкото са ни по-скъпи, толкова повече кръв ни изпиват.
Навечерието на Нова година. Шумна група селянчета с голям книжен кораб се домъкнаха чак до бараката ни и захванаха с тънки радостни гласчета да пеят новогодишни песни. Тръгна свети Василий от Кесария, книжовник и той, с хартия и мастило, и дойде край това синьо като индиго критско море да изплете хвалебствие за Зорбас, за мен и за несъществуващата „благородна дама“.