Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Минавахме сега край градината на вдовицата. Зорбас се спря; виното, яденето, луната бяха замаяли главата му. Изпъна шия и подхвана с магарешкия си глас една неприлична песенчица, която, струва ми се, така както се беше разпалил, беше съчинил сам в същия този момент:
— Друг дяволски рог е и това! — рече той. — Да вървим, началство!
Наближаваше вече да съмне, когато стигнахме в бараката. Аз се тръшнах капнал на леглото; Зорбас се изми, запали спиртничето, направи кафе. Седна долу по турски, пред вратата, запали цигара и запуши спокойно, с изправено, неподвижно тяло, загледан в морето. Лицето му беше сериозно и съсредоточено, напомняше ми една японска рисунка, която много харесвах: аскетът седи кръстато, загърнат в портокалово расо, лицето му сияе, фино издълбано от твърдо дърво, потъмняло от дъждовете, и гледа с изправена шия, усмихнат, без страх, черната нощ пред себе си…
Гледах под лунната светлина Зорбас и му се възхищавах с какво мъжество и простота се нагаждаше към света, как тяло и душа се бяха слели в едно, и всичко, жени, хляб, ум, сън, се съединяваше с плътта му хармонично, непосредствено, радостно, и ставаха Зорбас. Никога досега не бях виждал едно толкова приятелско разбирателство между човек и вселена.
Луната вече наближаваше да залезе, съвсем кръгла, бледозелена; неизразимо очарование заля морето.
Зорбас хвърли цигарата си, пресегна се, порови в една кошница, измъкна от нея връвчици, макарички, клечки, запали светилника и се зае да прави опити за въжената линия.
Надвесен над примитивната си играчка, той изглеждаше зает с трудни сметки, защото току се почесваше по главата и ругаеше.
И изведнъж, неочаквано, всичко това му дотегна, той ритна въжената линия и я събори.
XII
Унесох се в сън; когато се събудих, Зорбас беше излязъл. Беше студено, нямах никакво желание да стана, присегнах се към една малка лавица над мен, взех една от любимите си книги, която бях донесъл със себе си — поемите на Маларме. Зачетох бавно, разпиляно, затворих книгата, отново я разтворих, захвърлих я. Всички тези неща ми се сториха, за първи път днес, без кръв, лишени от лъх и вкус на човек; сини, избелели, празни думи на вятъра. Дестилирана, съвсем чиста вода, без микроби, но и без хранителни вещества, без живот.
Както в изветрелите религии боговете се превръщат в поетически мотиви, бродерии, които кичат човешката самота и стените, също такава беше и тази поезия. Неясният копнеж на сърцето, изпълнен със земя и семена, се беше превърнал в безплодна интелектуална игра, в някаква въздушна архитектура.
Разтворих пак книгата, зачетох отново. Защо ме бяха пленявали толкова години тези поеми? Чиста поезия! Животът, превърнат в прозирна игра, съвсем лека, неотежнен нито с капка кръв. Селяшки, груб, нечист е човешкият елемент — любовта, плътта, викът, — нека тогава се превърне в отвлечена идея, и във високата пещ на разума, от алхимия в алхимия, нека загуби своята материалност и се разсее.
Как тъй всички тези неща, които ме бяха толкова очаровали някога, ми се сториха тази сутрин изкусни шарлатански акробации! Винаги, в края на всяка цивилизация, по този начин завършва, във фокуснически, много майсторски игри — чиста поезия, чиста музика, чист разум — агонията на човека. На последния човек — който е загубил всяка вяра и илюзия, който не очаква вече нищо, не се бои от нищо — всичката му пръст се е превърнала в дух и духът няма вече къде да пусне корени, за да смуче и се храни… Изпразнил се е човекът — няма вече нито семе, нито изпражнения, нито кръв. Всички неща са се превърнали в думи, всички думи — в музикални жонгльорства, и ето седи сега последният човек на края на своята самота и разлага музиката на неми математически уравнения.
Подскочих. „Буда е последният човек! — извиках аз. — Това е страшният му скрит смисъл. Буда е «чистата душа», която се е изпразнила, няма нищо в себе си, той е Нищото.“ „Изпразнете вътрешностите си, изпразнете ума си, изпразнете сърцето си!“ — вика той. Където стъпи кракът му, вода вече не извира, трева не никне, дете не се ражда.
Трябва — казах си аз — с подходящи магически слова да го обсадя, да го подмамя, да го накарам да излезе от вътрешностите ми, да метна върху него мрежата на думите, да го уловя, да се избавя!
Писането на „Буда“ преставаше вече да бъде литературна игра; това беше борба с една велика разрушителна сила вътре в мен, борба с великото Не, което разяждаше сърцето ми — и от изхода на тази борба зависеше животът ми.