Алексис Зорбас

И я целуна по набръчканата пълна шия.

Потръпна от гъдел старата сирена, но не се поддаде; беше впила поглед в подаръка — грабна го, развърза златната лентичка, погледна и нададе вик.

Наведох се да видя и аз: върху дебел картон този безбожник Зорбас беше нарисувал с четири различни цвята — жълт, кафяв, сив и черен — четири големи, окичени с пъстроцветни знамена броненосци. Морето беше розово, а пред броненосците, изтегната върху вълните, снежнобяла, съвсем гола, с разпуснати коси, навирени гърди и усукана рибя опашка, плуваше, с жълта панделка на шията, една сирена — мадам Ортанс. Тя държеше четири връвчици и теглеше с тях броненосците с английското, руското, френското и италианското знаме. А във всеки ъгъл на рисунката висеше по една брада — руса, кестенява, сива и гарвановочерна.

Още в същия миг старата сирена разбра всичко.

— Аз! — каза тя, като посочи с гордост сирената.

Въздъхна.

— Ах, ах, и аз бях някога Велика сила…

Тя откачи едно кръгло огледалце, което висеше над леглото й, до клетката на папагала, и окачи произведението на Зорбас. Изпод дебелия слой мазила лицето й навярно беше станало съвсем бяло.

Зорбас междувременно се беше вмъкнал в кухнята, гладен беше; донесе тавата с прасенцето, постави отпреде си шише вино, наля трите чаши.

— Заповядайте! — извика той, като плесна с ръце. — Да започнем от най-главното — корема; а след това, Бубулино моя, ще отидем и по-надолу!

Но атмосферата се беше помрачила от въздишките на старата сирена. Имаше си и тя при всяка нова година своето малко пришествие, претегляше и тя живота си и навярно виждаше, че е минал напразно. В тази полуоплешивяла женска глава градовете, мъжете, копринените рокли, бутилките шампанско, напарфюмираните бради навярно възкръсват през празниците из гробовете вътре в нея и викат.

— Не искам яде… — промълви тя глезено. — Не искам… Не искам…

Клекна пред мангала, разбута разжарените въглени, провисналите й бузи пламнаха от отражението на жарта. Една къдрица се плъзна по челото й и докосна огъня — стаята се изпълни с потърсващата миризма на изгорял косъм.

— Няма да ям… няма да ям… — промълви отново тя, като видя, че не й обръщаме внимание.

Зорбас стисна ядосано юмрук, поколеба се за миг. Можеше да я остави да си мърмори колкото си ще, а ние да го ударим на ядене и пиене; можеше и да коленичи пред нея, да я сграбчи в прегръдките си и с една блага дума да я накара да омекне като памук. Наблюдавах го и гледах по менящото се изражение на изпеченото му лице как преминават една след друга различните вълни.

Изведнъж лицето на Зорбас се скова — беше взел решение. Коленичи, обгърна коленете на сирената.

— Ако ти не ядеш, Бубулино моя — каза той с покъртителен глас, — светът ще пропадне. Смили се над света, господарко моя, и изяж това краче на прасенцето!

И пъхна в устата й крехкото, потънало в мазнина краче.

Взе я в прегръдките си, вдигна я, нагласи я на стола й между двама ни.

— Яж — рече той, — яж, та свети Василий да влезе в селото ни! Иначе, да го знаеш, няма да влезе. Ще се върне обратно в родното си място, в Кесария19, ще си вземе назад хартията и калема, василовденските пити, даровете, играчките на децата, това прасенце и ще си отиде. И тъй, Бубулинчето ми, отвори си устицата, яж!