Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Най-сетне Михелис, най-възрастният от всички, с дебели прошарени мустаци, се реши.
— Ако не беше ти, кир Алексис — рече той, — децата ни щяха да останат сираци.
— Млък! — изръмжа Зорбас с претъпкана уста и повече никой не посмя да се обади.
X
Кой е създал този лабиринт на несигурността, този храм на самохвалството, тази стомна с грехове, таз’ нива, засята със семето на раздора, тази врата на ада, тази пълна с хитрини кошница, тази подобна на мед отрова, тази верига, която привързва смъртните към земята — жената?
Пишех, преписвах тази будистка песен, седнал с кръстосани крака долу, до запаления мангал. Мъчех се, като трупах заклинание след заклинание, да прогоня от ума си едно измокрено от дъжда тяло с полюляващи се бедра, което през всичките тези зимни нощи преминаваше, връщаше се и отново преминаваше пред мен във въздуха. Не знам как, но веднага след срутването на галерията, където животът ми едва не бе прекъснат, вдовицата просто ми влезе в кръвта, започна да ме зове като разпасан звяр, повелително и жално.
„Ела, ела — зовеше ме тя, — животът е само едно мигновение, ела бързо, ела, ела да свариш!“
Знаех, че е Мара, духът на Лукавия, с женско тяло с издаден задник. Борех се. Седях и пишех „Буда“, както някога диваците в пещерите си издълбавали с остър камък или рисували с бои зверовете, които обикаляли гладни около тях; като ги изобразявали, и те също се мъчели да ги приковат на скалата, за да не се нахвърлят върху тях и да ги разкъсат.
От деня, в който едва не загинах, вдовицата се носеше безплътна сред моята самота и ми правеше знак, като поклащаше леко бедрата си; през деня имах сили, умът ми беше буден, успявах да я прогоня. Описвах под какъв образ изкушението се бе явило пред Буда, как се бе преоблякло като жена, как бе опряло върху бедрата му твърдите си издадени гърди. И Буда видял опасността, мобилизирал всичките си сили, нанесъл поражение на изкушението. И аз също, заедно с него, успявах да обърна в бягство изкушението.
Пишех и с всяко изречение ми олекваше, добивах сили, чувствувах как изкушението бяга, прогонено от всемогъщото заклинание — словото. Борех се колкото можех по-храбро през деня; но през нощта умът ми слагаше оръжие, вътрешните врати се разтваряха и вдовицата влизаше.
Сутринта се събуждах капнал и победен и войната почваше отново. Понякога вдигах глава — в края на следобеда светлината се оттегляше победена и мракът настъпваше изведнаж. Дните намаляваха, наближаваше Коледа, наблюдавах тази вечна борба във въздуха, казвах си: „Не съм сам; една велика сила, светлината, също се бори, побеждава, побеждават я, не се отчайва — и аз също ще победя с нейна помощ!“
Струваше ми се — това ми вдъхваше смелост, — че се подчинявах и аз на някакъв велик всемирен ритъм, като се борех с вдовицата. Ето това тяло, мислех си аз, е приела коварната материя, за да подчини кротко И да угаси свободния пламък вътре в мен. Казвах си: „Божествена е тази неразрушима сила, която превръща материята в дух; всеки човек носи в себе си къс от този божествен вихър и затова успява да превъплъти хляба и водата, и месото в мисъл и действие.“ Има право Зорбас: „Кажи ми какво правиш това, което ядеш, и ще ти кажа какъв си!“ И мъчех се и аз сега да превърна целия този неудържим копнеж на плътта в „Буда“.
— Какво си се замислил? Притеснен ми се виждаш, началство — каза ми една вечер, пред самата Коледа, Зорбас, който разбра с какъв демон се боря.
Престорих се, че не съм го чул, но Зорбас не се оставяше така лесно.
— Млад си, началство — каза той и неочаквано гласът му прозвуча огорчено и сърдито. — Млад си, здрав си, ядеш и пиеш както трябва, дишаш чист въздух, събираш, натрупваш сили — какво ги правиш? Спиш самичък, язък за силата! Вдигни се, на, още тази вечер, не губи време, всичко е толкова просто на този свят, началство — колко пъти ще ти го казвам! Не го усложнявай!
Прелиствах ръкописа на „Буда“, слушах думите на Зорбас, знаех че те отварят един широк, сигурен път, и те също бяха зов на духа на Мара, на коварния изкусител.
Слушах го мълчаливо, решен да се противопоставя, като прелиствах бавно ръкописа и си подсвирквах, за да скрия вълнението си. Но колкото по-упорито мълчах, толкова повече Зорбас се разпалваше:
— Коледна нощ е тази вечер, върви бързо при нея, преди да е отишла на църква. Христос се ражда, началство, тази нощ, стори и ти чудото си!
Изправих се ядосан.
— Стига вече, Зорбас! — казах. — Всеки човек най-сетне си има свой собствен път. Както е, да речем, с всяко дърво. Карал ли си се някога на смокинята, задето не ражда череши? Мълчи тогава! Наближава полунощ, да вървим и ние на църква, за да видим раждането на Христа.