Алексис Зорбас

Вдигна чашата, обърна се разчувствуван към дамата си.

— За твое здраве, благородна дамо! — каза той с тържествен тон. — Да даде господ през тази година да ти покарат отново зъби и да ти поникнат вежди гайтанлии и кожата ти отново да стане като мрамор, та да махнеш вече от шията си тези проклети панделки! И да се вдигне пак Крит на въстание и да дойдат пак, Бубулино моя, четирите Велики сили с флотите си и всяка флота да си има своя „навракос“, и всеки „навракос“ — брадата си, къдрава и напарфюмирана. И да изскочиш отново ти, сирено моя, из вълните и да захванеш — аман, пропаднахме! — песните! И всички флоти да се разбият върху тези тук две заоблени скали!

И като изрече това, той посегна с ръчището си към повехналите, отпуснати гърди на мадам Ортанс.

Разпалил се беше отново Зорбас, гласът му стана дрезгав от страст. Някога бях видял на кино как един турски паша гуляе из парижките кабарета; беше сложил на коленете си една руса мидинетка20; пашата пламваше, разпалваше се и се виждаше как полека-лека пискюлът на феса му се надигаше, заставаше първо в хоризонтално положение, сетне подскачаше изведнъж и заставаше съвсем изправен във въздуха.

— Защо се смееш, началство? — попита ме Зорбас.

Но мислите на мадам Ортанс се въртяха все още около думите на Зорбас.

— Ах! — въздъхна тя. — Стават ли такива работи, Зорбас? Отидоха младините!

Зорбас се приближи още повече до нея, столовете им се опряха.

— Слушай какво ще ти кажа, Бубулино моя — рече той, като се мъчеше да разкопчае и третото, най-важното копче на блузата й, — слушай да ти кажа какъв голям подарък ще ти направя: появил се е един нов доктор, който върши чудеса. Дава ти едно лекарство, капки ли са, прахчета ли, ще те излъжа, и отново ставаш на двайсет години, най-много на двайсет и пет. Ще видиш, Булулино моя, ще ти ги поръчам от Европа…

Старата ни сирена подскочи; изпод редките й коси проблесна, лъскава, червеникава, кожата й.

— Наистина ли? — извика тя. — Наистина ли?

И метна пълните си отпуснати ръце около врата на Зорбас.

— Ако са, Зорбасченцето ми — загугука тя, като се галеше о него, — ако са капки, да ми поръчаш една дамаджана, ако пък са прахчета…

— Един чувал! — рече Зорбас и разкопча и третото копче.

Котките, които бяха утихнали за миг, започнаха отново да мяукат — единият глас ридаеше и умоляваше, ала другият отказваше и се заканваше…

Дамата ни се прозя, очите й се забулиха.

— Чуваш ли котките? Не ги е срам… — измърмори тя и седна на коленете на Зорбас.

Склони глава на рамото му и въздъхна; беше пила малко повечко вино и очите й се замъглиха.

— Какво си се замислила, Бубулино моя, та очите ти се замъглиха? — каза Зорбас и сграбчи гърдите й с цяла шепа.

— За Александрия… — прошепна много странствувалата сирена, като изхлипа, — за Александрия… за Бейрут… за Цариград… Турча… арапи, шербети, златни пантофки, фесове…