Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Зорбас нахлупи ниско над очите зимната си шапка.
— Добре — рече той отегчено, — да вървим. Но от мен да го знаеш — много по-доволен щеше да бъде бог, ако ти отидеш тази вечер при вдовицата, като архангел Михаил. Ех, началство, ако следваше твоя път, бог никога нямаше да отиде при Мария, никога нямаше да се роди Христос. Ако ме попиташ кой е божият път, щях да ти кажа — пътят, който води за Мария. Мария е и вдовицата.
Той замълча, зачака отговор, но напразно; отвори рязко вратата, излязохме навън. Зорбас удари няколко пъти с тоягата си по крайбрежните камъчета.
— На, на! — повтори той упорито. — Мария е и вдовицата!
— Да вървим! — казах аз. — Не викай!
Крачехме бързо в зимната нощ, небето беше съвсем ясно, звездите сияеха едри, ниски, като закачени във въздуха огнени топки. Нощта приличаше — така както вървяхме край брега — на някакъв убит звяр, проснат край морето.
„От тази нощ нататък — мислех си аз — светлината, която зимата беше изтикала, започва отново да взема превес. Сякаш и тя се ражда тази нощ с прекрасния божествен младенец.“
Всички селяни се бяха събрали в топлия уханен кошер — църквата; отпред — мъжете, отзад, със сключени връз корема си ръце — жените. Поп Стефанос, висок, сух, възбуден от четиридесетдневния пост, облечен в златните си одежди, сновеше нагоре-надолу с широки крачки, размахваше кадилницата, викаше, бързаше да се роди Христос, та да се прибере у дома си и да се нахвърли на тлъстата месна супа, на надениците, на пушеното месо…
Ако речаха: „Днес се ражда светлината“, нямаше да се развълнува човешкото сърце, нямаше да се превърне в легенда идеята и да завладее света; щеше да остане като някакво нормално физическо явление, което не би разпалвало въображението, сиреч душата ни. Ала светлината, която се ражда посред зимата, се превърна в дете, детето — в бог, и ето вече двайсет века душата го държи в прегръдките си и го кърми…
Малко след полунощ мистичният обред завърши; роди се Христос, тичаха селяните, изгладнели, радостни, към домовете си, да се наядат и да почувствуват до дълбините на корема си тайнството на превъплъщението. Коремът е здравият темел; хляб и вино, и месо най-напред; без тях бог не се създава.
Сияеха сега звездите, големи като ангели, река Йордан18 течеше от единия до другия край на небето, една зеленикава звезда искреше над нас като смарагд. Въздъхнах.
Зорбас се обърна:
— Началство, вярваш ли, твоя милост, че бог станал човек и се родил в обора, вярваш ли, или се подиграваш с хората?
— Трудно е да ти отговоря, Зорбас. Нито го вярвам, нито не го вярвам. А ти?
— Майка му стара, и аз съм се объркал. Какво да ти кажа? Когато бях хлапе и баба ми ми разправяше приказки, никак не ги вярвах; и все пак треперех от вълнение, смеех се и плачех, сякаш вярвах. Когато ми покара брада, зарязах всички тези приказки и почнах да се подигравам с тях; ала сега на старини се вдетиних, началство, започвам пак да ги вярвам… Загадка е човекът!
Бяхме поели към мадам Ортанс, бързахме като изгладнели коне.
— Големи хитреци са били светите отци! — рече Зорбас. — Хващат те за корема! Как можеш да избягаш? Не бива да ядеш, казва, четиридесет дни месо, постене. Защо? За да заламтиш за месо? Ех, шопарите им с шопари, всички номера знаят!
Той ускори крачките.
— Разтвори пергела си, началство — каза Зорбас. — Пуйката сигурно е станала вече като локум.
Когато влязохме в стаичката на нашата дама с широкото двойно легло, масата беше застлана с бяла покривка, пуйката димеше с навирени крака, разкрачена, а от разжарения мангал лъхаше приятна топлина.
Мадам Ортанс си беше направила букли и носеше дълга излиняла розова рокля с широки ръкави и разнищени дантели; два пръста широка канареножълта панделка пристягаше тази вечер сбръчканата й шия, и беше се напръскала под мишниците с портокалова вода.
„Колко съвършено е съгласувано всичко на този свят! — помислих си аз. — И колко добре светът е съгласувал с човешкото сърце! Ето тази тук стара куртизанка е преминала през толкова ръце и сега, изпаднала на този пуст бряг, съчетава в тази жалка стая цялата онази свята грижовност, топлота и къщовничество на жената.“
Вкусно приготвено и изобилно ядене, запаленият мангал, нагизденото, окичено със знамена тяло, уханието на портокаловата вода, всички тези малки, толкова човешки, телесни удоволствия колко просто и бързо се превръщат в голяма душевна радост!
Изведнаж очите ми се наляха със сълзи; стори ми се, че не бях съвсем самотен в тази тържествена нощ, тук, на края на морето, и че бе дошло да се погрижи за мен едно създание, което съчетаваше с такава преданост, нежност и търпение майката, сестрата, жената. И аз, който смятах, че нямам нужда от нищо, почувствувах неочаквано, че имах нужда от всичко.
18
Млечният път. — Б. пр.