Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Ранчото не се виждаше — поради кактусовия плет, който се издигаше пред него, — но в пролуките между върховете на кактусите личеше някаква особена черна линия, а над асотеата се разстилаше тънък слой дим.
— Господи! Какво значи това! — извика сподавено той и без да си отговори, пришпори коня си така, че животното се втурна като стрела.
Щом измина разстоянието, което го отделяше от ранчото, ловецът скочи от седлото и се втурна през входа, оставен в кактусовия плет.
Скоро пристигна и атахото. Антонио побърза да влезе; вътре, между горещите, почернели от пушека стени, полуседнал-полулегнал на банкетата, беше господарят му, отпуснал глава на гърдите си, впил неспокойно ръце в дългите си къдрави коси.
Стъпките на Антонио го накараха да вдигне глава — само за миг.
— О, боже! Майка ми … Сестра ми! — докато повтаряше тия думи, той отпусна пак глава, а широките му гърди се издигаха и хлътваха от мъчителни въздишки. Мъката му беше непоносима; защото някакъв таен усет му подсказваше ужасната истина.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Карлос постоя няколко минути като зашеметен, без да направи усилие да стане.
Една приятелска ръка, сложена на рамото му, го накара да погледне нагоре. Към него се бе навел ранчерото дон Хуан.
Лицето на дон Хуан беше измъчено като неговото. То не даваше никаква надежда. И от устните на Карлос почти несъзнателно се плъзнаха думите:
— Майка ми? Сестра ми?
— Майка ти е у дома — отговори дон Хуан.
— А Росита?
Дон Хуан не отговори… По страните му се стичаха сълзи.
— Слушай, човече! — каза Карлос. като видя, че другият се нуждае от утеха повече от него. — Престани и ми кажи и най-лошото! Мъртва ли е?
— Не… не… не … Надявам се, че не е мъртва.
— Отвлечена?
— Уви, да!
— От кого?
— От индианците.
— Сигурен ли си, че са били индианци? Когато Карлос задаваше този въпрос, очите му блеснаха многозначително.
— Съвсем сигурен. Видях ги … Майка ти …
— Майка ми ли? Какво става с нея?
— Сега е в безопасност. Когато отворила вратата, диваците я повалили с един удар в безсъзнание и тя не видяла нищо повече.
— А Росита?
— Никой не е видял; но сигурно е била отвлечена от индианците.
— Сигурен ли си, че са били индианци, дон Хуан?
— Сигурен съм. Те нападнаха почти едновременно и моята къща. По-рано бяха откраднали добитъка ми, затова един от моите хора беше на стража. Той ги видял, като идвали към нас; и още преди да наближат съвсем, ние се затворихме и се приготвихме за отбрана. Щом разбраха това, индианците си отидоха. Понеже се страхувах за твоите хора, аз се промъкнах веднага дотук. Когато дойдох, покривът гореше, а майка ти лежеше в безсъзнание на прага. Росита бе изчезнала. Madre de Dios! Изчезнала бе!
Младият рамчеро заплака отново.
— Дон Хуан! — каза твърдо Карлос. — Ти си бил приятел… брат… за мене и за моите близки. Зная, че страдаш толкова, колкото страдам и аз. Но да няма сълзи! Погледни — моите пресъхнаха! Аз вече не плача — може би няма и да мигна, докато не намеря Росита или не отмъстя за нея. Да се заловим ли за работа? Разкажи ми всичко, което се знае за тия индианци … и то по-скоро, дон Хуан! Чакам с нетърпение да чуя всичко!
Ранчерото разказа както слуховете, които се носеха през последните три-четири дни, така и действителните случки; идването на индианците на платото; срещата им с овчарите, отвличането на овцете; появата им в долината и отвличането на неговия добитък; след това разказа и останалите подробности, известни вече на Карлос.
Осведоми го и за активността на войската; как тръгнали тази сутрин по следите на разбойниците; как сам той поискал да ги придружи с някои от своите хора и как комендантът отхвърлил искането му.
— Отхвърли ли го? — извика Карлос.
— Да — отговори Дон Хуан, — каза, че само ще пречим на войниците! Но истинската причина е, според мене, че аз съм му неприятен; той не ме гледа с добро око от фиестата насам.
— Добре, а после?
— Войниците се върнаха едва преди един час; казаха, че са вървели по следите на индианците до Пекос, отгдето ония минали право към Ляно Естакадо, а тъй като избягали из прериите, безполезно било да ги преследват по-нататък. Така казаха. Хората — продължи дон Хуан — са толкова доволни, че диваците са си отишли, та не биха се занимавали вече с тях. Опитах се да събера дружина да ги гоним, но никой не поиска да тръгне. Колкото и да изглежда безнадеждно, мислех да започна преследване само с моите хора; но, слава богу, ти се върна!