Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

На пет мили от къщата на дон Хуан пътят се раздвояваше — единият водеше на юг, отгдето Карлос се бе върнал предната вечер, другият — вляво — водеше почти право към Пекос, гдето имаше брод; както показваха следите от конските копита, войниците бяха поели именно левия път.

Беше вече светло. Биха могли да минат пътеката в галоп, защото им беше добре позната. Но очите на ловеца оглеждаха не пътеката, а местността от двете й страни и това двойно оглеждане го караше да язди по-бавно.

И от двете страни имаше следи от минал добитък. Те бяха сигурно от отвлечения добитък на дон Хуан — общо около петдесетина глави. Ловецът каза, че трябва да са минали оттук навярно преди два дни. Това съответствуваше на времето, когато бяха отвлечени.

Преследвачите излязоха скоро от долината и тръгнаха из платото, през което протича Пекос. Яздеха право към реката и бяха на около две мили от брега й, когато Сиболо, който тичаше пред дружината, възви изведнъж вляво и хукна в тази посока! Острият поглед на Карлос забеляза нови следи, по които тичаше кучето и които се отделяха от следите на войниците, като отиваха право на север.

И Карлос, и дон Хуан се изненадаха от обстоятелството, че Сиболо пое тази нова посока, защото по нея нямаше нито път, нито дори пътека, а само следи от копита на животни, минали неотдавна оттук!

Дали Сиболо бе вече минавал насам? Карлос слезе и прегледа следите.

— Четири коня и едно муле! — каза той, като се обърна към дон Хуан. — Двата, коня са имали подкови само на предните нозе; другите два и мулето не са били подковани. Всички са имали ездачи… Мулето е водело… Може би с товар. Не! — добави той, след като огледа отново следите. — Не е било товарно муле!

На ловеца не трябваха и пет минути, за да стигне до тези заключения. Как стигна до тях, бе тайна за повечето му другари — почти за всички с изключение на метиса Антонио. А при това всяка подробност беше вярна.

Карлос продължи да оглежда още няколко мига новите следи.

— Времето съответствува — каза той, като говореше пак на дон Хуан. — Минали са вчера сутринта, преди да се изпари росата. Сигурен ли си, че са напуснали къщата ти преди полунощ?

— Съвсем сигурен — отговори ранчерото. — Към полунощ аз се върнах с майка ти от ранчото. Напълно сигурен съм, че беше така.

— Още един въпрос, дон Хуан: колко бяха индианците, които се появиха пред къщата ти — малцина или мнозина?

— Не бяха много, струва ми се. Отначало можеха да се чуят гласове на двама-трима; но дърветата ни пречеха да ги видим. От следите може да се предположи, че шайката е била малобройна. Възможно е да е била същата, която е подпалила ранчото. После е дошла към моята къща. Имала е достатъчно време за това.

— Имам основание да мисля, че са били същите хора — каза Карлос, все още наведен към следите от копитата — и може би са минали оттук.

— Така ли мислиш? — запита дон Хуан.

— Да, погледни го! Не е ли странно!

Ловецът посочи кучето, което се бе върнало при тях, като скимтеше и проявяваше явно нетърпение да тръгне по новооткритата пътека!