Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Добри приятелки, както долавям по гласа ви.
— Да, истински. Тя е талантлива, мила, ексцентрична, отчаяна жена. Аз се премятам като малко кученце под звуците на нейния мамонтски гавот. Заливаме се от смях в четвъртия час на утринния свят. Не се залъгваме за горчивините на живота. Знаем, че никога вече не можем да се върнем в него, тя по нейни си причини, аз — по свои. Тя видя един мъж прекалено отблизо, аз видях пък мнозина, за прекалено кратко. Оттеглянето от живота има многобройни форми, както можеш да разбереш от моите предрешвания, както забелязваш по монголфиеровското балоноподобие у Фани.
— Говорите за мъжете така, сякаш не виждате, че пред вас стои един истински мъж.
— Ти не си от тях, от мен да го знаеш. Ти не си в състояние да изнасилиш цял един девически хор, нито за превърнеш импресарското си писалище в креват. Не си в състояние да ритнеш баба си по стълбите, за да й пипнеш осигуровката. Може да си мухльо, не знам, или пък глупак, но вече предпочитам мухльовците и глупците, мъже, които не отглеждат смъртоносни тарантули и не оскубват крилете на колибрите. Наивни писатели, бленуващи да се качат на Марс и повече да не се прибират на нашия тъп, прекалено реален свят.
Спря, чувайки думите си.
— А, много се разбъбрих. Да се върнем към Фани. Тя не е от плашливите, нали от двайсет и пет години живее в това невероятно свърталище, вратата й е денонощно отключена за всекиго и за всички, а пък бурканът с майонезата не й излиза от ръката, но сега нещо не е наред. Бълха да кихне, и примира. Е?…
— Снощи само слушахме опери и се смяхме. Нищо не каза.
— Не е искала да разтревожи марсианеца, това е едно от прозвищата й за тебе, нали? Разбирам го от начина, по който й потръпва кожата. Познаваш ли конете? Виждал ли си как кожата им се свива и тресе, като ги накацат мухи? Напоследък невидими мухи кацат по Фани непрестанно, а тя само свива устни и кожата й се разтърсва. Таблото й за спиритически сеанси е вън от строя. Пясъчният й часовник се е развалил, някой му е насипал прах от погребална урна вместо пясък. Странен шепот долитал от вратата на нейния хладилник. Нощем ледът се сривал вътре в ледника й, звучал като злокобен кикот. Казанчето на тоалетната оттатък в коридора гъргорело цяла нощ. Термитите под стола й щели да проядат дъските и щяла да политне в преизподнята. Паяците на стената тъчали погребалния й саван. Как ти изглежда този списък? И всичкото това по интуиция. Ни един факт. Вижда си края скоро. Разбираш ли?
От сянката си се страхува.
Помислих си го, но не й го казах. Вместо туй запитах:
— Говорихте ли с Хенри?
— Хенри си е втълпил, че е най-великият слепец на света. Дрън-дрън! Подхвърля разни намеци. Нещо ставало — но какво, не иска да ми каже. Ти ще ми обясниш ли? Тогава ще пиша на Фани или ще й телефонирам чрез госпожа Гутиерес, или ще се отбия утре през нощта, да я успокоя, че няма нищо страшно. Искаш ли?
— Ако може още малко вино?
Наля ми, без да откъсва очи от мен.
— Нещо наистина става — но какво, рано е да се каже.
— Докато го кажеш, може да е късно. — Констанс Ратиган скочи и тръгна да кръстосва стаята, накрая се обърна и ме простреля с поглед. — Защо отказваш да говориш, след като знаеш, че Фани е обезумяла от страх?
— Защото самият аз се уморих да се боя от всяка сянка. Защото цял живот съм бил страхливец и се гнуся от себе си. Щом науча повече, ще ви се обадя!
— Господи! — Констанс Ратиган се засмя гърлено. — Гласът ти е като бурия. Ще се отдръпна, да ти оставя повече простор. Знам, че обичаш Фани. Дали да не я прибера тук за няколко дни, за седмица, и да я пазя, как смяташ?
Погледнах към огромните възглавници, яркото слонско стадо от сатенени повърхности, натъпкани с пух, тъй подобни по форма и обем на Флориана. Поклатих глава.
— Гнездото й е там. Опитвал съм да я изведа на кино, на театър, дори на опера. Откажете се. От десет години не се е подавала на улицата. Да я отведете от онази къща, огромното й слонско гробище, не…
Констанс Ратиган въздъхна и допълни чашата ми.
— Всичко това ще е без полза, нали?
Взираше се в профила ми. Аз се взирах в тъмните вълни отвъд френския прозорец, където приливните пясъци се обръщаха в съня си като по часовник.
— Винаги е твърде късно — продължи Констанс Ратиган. — Няма начин да се опази Фани или който да било, не и когато някой е решил да го нарани или да го убие.
— Кой казва, че става дума за убийство? — възпротивих се аз.
— По това твое чисто, розово, глуповато лице се изписва всичко. Навремето, когато врачувах, не гледах в кафето, а гадаех по очите и по уязвимата уста. Фани е подплашена и от това и мене ме е страх. За пръв път от години, когато плувам нощем, представям си как огромна вълна ме завлича навътре и аз не мога да се върна. О, не желая единственото ми голямо удоволствие да се отнеме по този начин. — После добави на скороговорка: — Не си ти оня, който ще ми го отнеме, нали?