Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Добър плувец ли сте?
— Горе-долу.
— Колко пъти можете да преплувате моя басейн? — Кимна към голямото смарагдово езеро пред френския прозорец.
— Двайсет.
— А пък аз четирийсет и пет. Един мъж трябва да го прекоси четирийсет пъти, преди да го пусна в леглото си.
— Значи не отговарям на условията — отвърнах.
— Констанс Ратиган. — Сграбчи ръката ми и я раздруса.
— Зная — отговорих.
Отстъпи назад и ме огледа внимателно.
— Значи вие сте тоя, който дъвче ментова дъвка и обича „Тоска“ — заяви тя.
— Говорили сте с Хенри слепеца и с Флориана?
— Точно тъй! Чакайте ме тук. Пропусна ли вечерното си плуване, направо ще заспя отгоре ви.
Докато се обадя, тя се измъкна през френския прозорец, заобиколи басейна и пое към океана. Гмурна се в първата вълна и изчезна навътре.
Предположих, че като се върне, няма да й се пие вино. Отидох в кухнята, която беше холандска, в убито бяло и небесносиньо, видях, че машинката за еспресо работи на пълна пара, и усетих силния аромат на кафе, готово за началото на новия ден. Погледнах евтиния си часовник: близо един след полунощ. Налях кафе за двама и го отнесох да я чака на верандата над невероятно яркосиния басейн.
— Да! — възкликна, когато изтича да се отръска като куче на керамичния под.
Грабна кафето и като отпиваше, едва не се опари. Задъхана изрече:
— С това започва моят ден.
— Кога си лягате?
— Понякога при изгрев слънце като вампирите. Пладнето не е за мен.
— А къде почерняхте толкова?
— На ултравиолетова лампа в приземието. Защо ме гледате?
— Ей така — отговорих. — Съвсем различна сте от онова, което си представях. Смятах, че сте като Норма Дезмънд в оня, първия й филм. Гледахте ли го?
— Не, изживях го! Половината от филма — това съм аз, останалото е глупости. Тази тъпачка Норма иска все повече да се прослави. А пък аз искам само да мога да се скрия и да изчезна. До гуша ми е дошло от похотливи продуценти и режисьори-свалячи, от свенливи писатели и пъзливи сценаристи. Ах, простете! Вие май бяхте писател, нали?
— Да, аз съм писател.
— Наперен си, момчето ми. Пази се от киното. То ще те смаже. За какво говорех? А, да, подарих повечето от пищните си тоалети за благотворителните разпродажби в Холивуд, и то отдавна. Отивам най-много на една премиера в годината и на два бенефиса. Веднъж на два месеца обядвам с някой истински стар приятел в изисканите ресторанти „Сарди“ или „Дарби“, после пак се уединявам. С Фани се виждам веднъж месечно, обикновено в тия часове. И тя е нощна птица като теб.
Допи си кафето и се избърса с огромна мека жълта хавлиена кърпа, която много подхождаше на загорялата й кожа. Наметна се с нея и пак се втренчи в мен. Имах време да огледам тази жена, която хем беше, хем не беше Констанс Ратиган, великата повелителка от детството ми. На екрана — шестметрова, гъвкава, коварна, прелъстителна красавица, тъмнокоса, пленително стройна. А тук — опалена от слънцето пустинна мишка, пъргава, жива, младолика, канела, индийско орехче и пчелен мед, застанала до мен на нощния ветрец пред нейната джамия край средиземноморския й плувен басейн. Хвърлих поглед към къщата и си казах: нито радио, нито телевизия, нито вестници. Тя отново ме засече със своята телепатия.
— Точно така! Само прожекционният апарат и филмите във всекидневната. Времето се проявява както трябва единствено в една посока. Обратната. Аз властвувам над миналото. Да пукна, ако знам как да се оправям с настоящето, а бъдещето нека върви по дяволите. Няма да съм в него, не желая да съм в него и ще те намразя, ако ме принудиш да вляза там. Така животът е прекрасен!
Погледнах към всички осветени прозорци на дома й, към всички стаи отвъд прозорците, а после към изоставената лимузина до джамията.
Това така я притесни, че внезапно изчезна и се върна с бялото вино. Разля го, като мърмореше:
— По дяволите. Изпий това. Аз ще…
Изведнъж, като ми подаваше чашата, започнах да се смея. Не, не да се смея — разкикотих се лудо, разтърсих се от кикот.
— Какво има? — запита тя и придръпна обратно виното. — На какво се смееш?
— На вас — изхълцах — и на шофьора. И на прислужницата. Прислужницата, шофьора! И вие!
Посочих към кухнята, навън към лимузината, после пак към нея.
Разбра, че съм я хванал, и също се разсмя, отметна глава назад и издаде звучен вик.
— Боже мой, малкият, спипа ме! Но признай — бях на висота!
— Разбира се — изкрещях. — Страхотна сте. Обаче като ми подавахте чашата, долових нещо в движението на китката. Наблюдавах ръцете на шофьора на кормилото. Забелязах пръстите на прислужничката върху таблата. Констанс — извинете, — госпожице Ратиган…