Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

След това се обърна към мен. Очите му се разшириха леко при вида на насинената ми буза. След това забеляза синините и по ръцете ми. На лицето му цъфна характерната усмивка.

— Абе не знам какво сте правили нощес, но се надявам да е било по взаимно съгласие.

Мамка му. Е, Докс си беше Докс. Никой нищо не можеше да направи по въпроса.

Дилайла го гледаше. На лицето й беше изписано нещо между умерено веселие и лек укор.

— Що за начин да се представи човек? — попита кротко, без да изпуска погледа на Докс от своя.

Той не сведе очи, но с него се случи нещо странно. Нахалната му усмивка изчезна и по бузите му се разля червенина. Отпусна ръце пред себе си, все едно държеше шапка, и каза:

— Ъ-ъ, не. Не, мадам, не е правилният начин.

Леле, какво ставаше тук?

Тя го окуражи с усмивка и протегна ръка. Главата й беше високо вдигната, тялото й беше изпънато, заело официална поза.

— Аз съм Дилайла.

Той пое ръката й, разтърси я веднъж и сведе леко глава.

— Викат ми Докс.

Тя вдигна вежди.

— Докс ли?

Той кимна и се поизправи, имитирайки несъзнателно нейната поза.

— Съкратено от „неортодоксален“, мадам. Повечето хора явно така си мислят за мен.

Боже, все едно зло куче беше нахлуло в стаята, след което се беше търкулнало по гръб, за да го почешат по корема.

В очите на Дилайла проблесна разбиране и добронамерен хумор.

— На мен не ми изглеждате неортодоксален.

Изражението на Докс беше почти гробовно сериозно.

— Ами не съм. Аз съм си нормален. Останалите са неортодоксални — млъкна, след което добави: — Макар че си харесвам прякора. Нося си го от доста време. Ако искате, можете и вие да го използвате.

Тя се усмихна.

— Добре. Моля, наричай ме Дилайла.

Той кимна.

— Да, мадам — изчерви се, а аз си представих как се ругае наум. — Исках да кажа, Дилайла.

— Нека да седнем — предложих аз.

Докс се обърна към мен, все едно чак сега си беше спомнил, че съм в стаята. Кимна. След това отново насочи взор към Дилайла и с жест посочи към канапето като истински джентълмен от Юга. Тя се усмихна и седна. Аз се настаних до нея. Докс се разположи на стола и го обърна, за да е с лице към нас.

С Дилайла го осветлихме за дискусията си предишната вечер, както и за информацията, която бях получил сутринта.

Когато свършихме, той каза:

— Разбрах, че онези са убийци, от начина, по който се движеха. И се боях, че може да са от котилото на ЦРУ. Много кофти. Опитвам се да си създам навика да не обиждам шпионските организации и останалата подобна пасмина.

— Тъкмо това е въпросът — подхвърлих. — Коя именно организация сме обидили.

— А твоите хора? — обърна се Докс към Дилайла. — Джон ми каза, че са от Мосад или някоя от дъщерните му организации.

Тя вдигна вежди и ме погледна.

— Така ли е казал?

Докс сви рамене.

— Професионален облик, ако може така да се изразя. Преди години съм работил с някои израелски снайперисти.

Снайперисти. Защо направо не вземеше да й връчи автобиографията си?

— Как ти се сториха? — попита Дилайла.

— Харесаха ми. Арогантни задници — ъ-ъ, исках да кажа типове — и защо не. Научиха ме на толкова номера, колкото и аз тях — ухили се. Снайперството му беше по-позната територия за разговор. Погледна към мен. — Специална карма се иска, за да обидиш ЦРУ и Мосад, и двете организации едновременно. Ако беше някой друг, щеше да ми е смешно — сетне впери поглед в Дилайла и физиономията му отново стана сериозна. — Настина се надявам, че можеш да ни помогнеш да се измъкнем от ситуацията, преди да е загрубяла.