Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Дилайла се присъедини към мен точно когато приключвах с бръсненето. Погледна бузата ми и въздъхна:
— Ох.
Хвърлих й поглед.
— Няма страшно, приемам извиненията ти.
Тя ме изгледа странно — полуусмихнато, полуядосано.
— Заслужи си го. Че и отгоре.
Реших да отвърна на усмивката, а не на яда. Прегърнах я и я притеглих към себе си.
Измина известно време, преди да успея да се изкъпя. Този път беше по-бавно и много по-нежно. Слава Богу.
След това Дилайла остана в банята. Аз се облякох в джинси и масленозелена фланела и си събрах нещата.
Седнах на дивана и я зачаках.
Когато се изкъпа, тя влезе в дневната гола. Без грим, с мокра коса. Изглеждаше страхотно. Прииска ми се да имах повече време за нея. Е, можеше да ни изпадне втора възможност. Ако имахме късмет.
Тя извади от чантата си тъмносини шорти и кремава ленена блуза. Седна до мен и отметна няколко мокри кичура от лицето си.
— Имам известна предварителна информация — казах й.
Тя вдигна вежди и аз продължих.
— Имам човек в Управлението. Онези двамата не са били на активна служба. Били са пенсионирани.
Дилайла се намръщи.
— А ти какво очакваше? Обадил си се в ЦРУ и въпросите ти са потвърдили вината ти. Твоят човек те е баламосал, като ти е казал, че няма за какво толкова да се притесняваш. Напълно нормално.
Мисленето на тази жена беше извратено. Навярно смяташе, че й казвам това, за да го предаде на Гил и компания, а те да имат повод да размислят. И същевременно омаловажаваше информацията.
Поклатих глава.
— Този го познавам от доста време. Не мисля, че би играл с мен по този начин.
— Да се надяваме.
— Провери и ти. Да видим дали ще разрешим това очевидно противоречие. Ако намерим доказателство или нещо като доказателство, може би ще накараме твоите хора да променят оценката си, преди нещата да станат много грозни.
Тя кимна бавно, все едно обмисляше думите ми, след което смени темата:
— Исках да ти кажа — видях един едър рус мъж пред терминала за пристигащи в Банкок, а след това и да вечеря тук в курорта. Ти забеляза ли го?
— Не — отвърнах и автоматично поклатих глава, все едно не беше голяма работа и ставаше въпрос за случайно съвпадение. По дяволите, направо ме хвана по бели гащи.
Тя кимна.
— Стори ми се странно, че е на летището в Банкок едновременно с нас, а после и тук, без да е бил в нашия самолет.
— Може да е чакал някого и да са хванали по-късен полет.
Дилайла ме погледна.
— Учудвам се, че съм забелязала това несъответствие, а ти не си. Доколкото знам, си доста чувствителен към околната среда.
Мамка му. Направо ме закова. Но продължих да упорствам още известно време.
— Май вече не съм във форма — като се имаше предвид доста неловкият начин, по който бях паднал в капана й, думите ми прозвучаха обезпокоително вярно.
— Щом нито го познаваш, нито си го видял, бих очаквала да се разтревожиш повече, когато ти съобщавам за присъствието му — нападна ме тя.
Не казах нищо. Докс беше изгърмял. Нищо не можех да направя.
— Кой е той? — попита тя.
Въздъхнах.
— Партньорът ми.
Тя кимна, сякаш й беше вече известно. Всъщност си беше така.
— Бил е с теб в Манила, нали? Свих рамене. Нямаше какво да кажа.
— Защо тогава не му се обадиш. Трябва да поговорим.
Осъзнах, че досега не бях виждал как Докс се държи в цивилизована компания. От представата ми стана неудобно.
— Не мисля, че идеята е добра.
Но тя изтълкува неохотата ми погрешно.
— Полезно ще е да обединим умствените си усилия.
За втори път през последните няколко дни си помислих: „От това няма да излезе нищо добро“.
И за втори път се чух да казвам:
— Добре.
Извадих телефона си и му се обадих. Той вдигна моментално и попита:
— Всичко наред ли е?
— Изящно — това беше кодовата дума, че всичко наистина е наред и че не съм под натиск. — Но приятелката ми те е забелязала на летището, а после и тук. Иска да се запознае с теб.
— Олеле, как така ме е забелязала? Да не си й казал ти?
— Не съм. Просто те е забелязала.
— Как? Ега ти конфуза.
Погледнах Дилайла. Тя се подсмихваше, явно си представяше репликите от другата страна на линията.
— Казах ти, че я бива.
— Да, то е ясно. Много ли ще ми се караш?
— Иска ли питане?
Той помълча.
— Добре. Сгафил съм. Но не пред нея, става ли? И без това ми е достатъчно неудобно.
— Добре.
— Обещаваш ли? Господи!