Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Кимнах. Оценката й съвпадаше с моята, Дилайла разтри очи.
— Трябва да поспя.
Наведох се и я погалих по бузата. Взрях се в очите й, исках да видя какво се крие там.
Излъчването й беше добро. Какво повече да кажа. Изгасихме лампата и се пъхнахме под завивките. Дълго време слушах дишането й в мрака. След това потънах в забрава.
Дилайла спа дълбоко два часа, след което се събуди от часовата разлика. Обърна се на една страна и загледа заспалия Рейн. Боже, каква бъркотия.
Беше дошла тук, убедена, че той се е провалил и че единственият начин да се реши причиненият от него проблем, е смъртта му. След като е бил наясно с рисковете, значи си е заслужил последствията. Но сега осъзнаваше, че всичко това са оправдания, психологическа защита срещу емоционалното обвързване, от което се ужасяваше. Срещата й с него не беше замъглила разума й, а го беше прояснила.
Бяха го наели за операция и той се беше справил максимално добре на фона на неблагоприятните обстоятелства. Какво искаха от него, да убие дете ли? Дотам ли бяха стигнали? За Гил беше сигурна, че не би се подвоумил. Той например щеше да й обяснява за „голямото и малкото зло“, за „неминуемите съпътстващи загуби“ и за „тях и нас“. Дилайла не приемаше тези неща. Не искаше да ги приеме. Фактът, че Рейн все още имаше някакъв морал след толкова време в бизнеса — имаше по-дълъг стаж от Гил, — я впечатляваше. Даваше й надежда за самата нея. Как да помогне за убийството му, след като е действал по начин, който дори Гил, ако бъдеше притиснат, публично би признал за правилен. Да, бе възникнал проблем, но директорът, Боаз, Гил… просто бяха предложили погрешното решение. Сега го виждаше. Тя трябваше да намери правилното. Уверена беше, че ще успее. Ако не успееше… Не, не й се мислеше за това. Не и докато не се наложи.
Даваше си сметка, че изглежда като търсене на оправдание, че нейните хора щяха да приемат решимостта й да намери друг начин като предателство. Не й пукаше. Не бяха чак толкова умни, колкото им се искаше. И отношението им се различаваше от нейното. За тях Рейн беше само пионка върху шахматната дъска. За нея се беше превърнал в много повече.
Харесваше го много, повече от когото и да било от много време насам. Сексът беше добър — Боже, повече от добър, — но това беше само част от привлекателността му. Беше й толкова… хубаво с него. До времето в Рио не беше забелязвала липсата на такъв вид комфорт в живота си. Беше изчезнал толкова отдавна, а тя непрекъснато беше заета с толкова други неща, че дори не й беше хрумнало да скърби за загубата му.
Беше имала много връзки, повече, отколкото можеше да преброи. Но нито един от тези мъже, нито един, не знаеше какъв е животът й. Без значение колко силно се беше влюбвала, колко удовлетворителен беше сексът, винаги си даваше сметка, че те не я познаваха, не можеха да я опознаят истински. Не биха могли да разберат убежденията й, дай съчувстват, да разсейват съмненията й, да утешават безсилието й, да облекчават периодичната болка в душата й. Нищо чудно, че й омръзваха толкова бързо.
С Рейн беше различно. Още от самото начало разбра, макар никога да не му го беше казвала направо, че той е напълно наясно с нейните занимания. Разбираше я, без да има нужда да му казва каквото и да е. Проявяваше търпение, когато тя изпадаше в обичайните си настроения. Знаеше, да, но не я осъждаше. Нещо повече, тя долавяше, че дори се възхищава на убежденията й, на личните жертви в името на каузата, която я определяше като човек. Беше доловила, че му липсва такава кауза, че копнее за нея, и това бе една от основните характеристики на личността му. Спомняше си, с леки угризения, как беше докладвала за тази му черта като за нещо, потенциално подлежащо на експлоатация.
Но в контекста на всичко това съществуваше и комфорт: нямаше несигурност относно отношенията им, нито наивни надежди за бъдещето. Нямаше обиди, ако единият не се обади или провали среща. Разбираха взаимно обвързаността си с различни организации и, както в случая, конфликта на интереси, породен от тази обвързаност. На френски го наричаха sympa, симпатия. На английски се използваше по-банален, но може би по-описателен израз: „на една вълна“. Със своето безмълвие тази фина настройка беше наистина прекрасна.
Всичко това имаше значение за нея, но оставаше и друго — по-важно и по-немислимо: знаеше, че той й има доверие. Естествено, никога не изоставяше тактиките си, не би го и очаквала. Проверките му бяха най-дискретните, които беше виждала, и обикновено бяха маскирани като обичайно поведение, но тя знаеше какво прави. Срещата им на терминала в Банкок и пътуването до вътрешните полети с такси бяха доста добър, макар и неприкрит начин. Ако с нея беше Гил или някой друг, играта щеше да свърши още там. Подозираше, че сред мерките му против проследяване има и други способи, вероятно с електроника, които не беше усетила. От време на време си даваше сметка, че в „невинните“ му въпроси има скрит подтекст и капани. Но за него това беше рефлекс, навик. А също и начин да се увери, че не е омекнал, че все още е защитен, че няма да прояви глупостта да се довери на човек като нея.