Чест

Но ако кажеш: „Я стига бе, кога? Човек никога не знае с жените, нали?“ или нещо от тоз род, споделяш болката с приятеля си. Той пак си е несретник, но не е толкова публично.

Жената на Кефи му носеше пайове с месо, които надзирателите рядко му оставяха. Но въпреки това тя продължаваше да ги приготвя. Слабичка жена с медна на цвят коса, кожа като тебешир, лунички навсякъде по ръцете и изражение на безгранично търпение. Заблуда, разбира се. Никой не е чак толкова търпелив.

Днес дойде да му каже лично. Няма как да не й го признаеш. Можеше да прати писмо, можеше да не праща нищо, както някои други жени. Тя обаче дойде и обясни по свой си начин, с пресипналия си глас на пушачка. Думи, с вкус на пепел. Каза му, че е срещнала друг и колко прекрасно се държал той с децата, които се нуждаели от мъжки пример, особено синът им, който тъкмо беше навършил пет. Обеща, че малките ще му идват редовно на свиждане, понеже той им е баща и нищо не може да промени това. После го целуна за последно, остави му пай с месо и си тръгна. Бум!

Често се питам какво е да си семеен. Да имаш жена, която знае слабостите и провалите ти по-добре и от теб самия и въпреки това те обича. Която малко по малко засажда в сърцето ти един цял живот от хубави дребни нещица. Бог ми е свидетел колко съжалявам, че не го знам.

Не съжалявам обаче, че синът ми Том нарича друг мъж „татко“.

При всички положения аз бих бил ужасен пример за подражание, лош баща. А лошият баща е като рибена кост, заседнала на гърлото ти. Изобщо не знаеш как е попаднала там, но не можеш нито да я махнеш, като се изкашляш, нито да я глътнеш. И да се отървеш от нея, остава нещо, постоянен белег, който отвън не вижда никой, но ти го чувстваш през цялото време. На никой не му е притрябвал такъв боклук.