Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— Писна ми — казва Кефи и движи ръка напред-назад, сякаш отскубва въображаеми бурени.
— Ще мине.
— Дрън-дрън. Друг път ще мине.
Опитвам различен подход.
— Все повтаряш, че навън гъмжи от нещастници. Всички си имат проблеми.
Кефи не ми обръща внимание.
— Сигурен съм, че е бременна — заявява. — От оня.
— Откъде знаеш?
— Знам, дявол да го вземе! — крясва ми той.
Скача на крака и започва да снове. Погледът му пада върху плаката на Худини. За миг си мисля, че ще го смъкне и ще го разкъса на парчета. Не го прави. Вместо това върху лицето му се изписва покруса. После той се хвърля напред и с все сила удря по стената.
Мощно и шумно, да ти се повдигне. Изведнъж се сещам за един миг във времето. Баща ми и аз. Бяхме на улицата, карахме се. Издутите му ноздри, пламналите му очи… или не той, а аз бях гневният! Да, откачих и се блъснах в стената. Започнах да удрям главата си отново и отново. Дотичаха хора, пазачът на клуба направо се вбеси.
Идвам на себе си от следващия му удар. Опитвам да се намеся, ала Кефи ме блъска толкова силно, че се приземявам по гръб. Докато го сграбча за ръцете и го укротя, успява да удари стената още няколко пъти.
— Ако продължаваш, ще се домъкнат всички надзиратели. Чу ли?
От кокалчетата на пръстите му тече кръв, диша запъхтяно.
Стискам между лактите си главата му и изчаквам да мине известно време.
— Не ти трябва това — казвам му.
— Какво ти разбира на тебе главата?
— Разбира ми.
— Трябва да си го изкарам на нещо — възразява той.
— В такъв случай да ти вземем боксова круша.
Той стиска устни. Знам какво мисли. Боксовата круша няма да помогне. Безжизнена, гладка, безмълвна. Той иска да усети под кокалчетата на пръстите си плът, да чуе как костите се трошат. Ако сега беше на свобода, щеше да отиде в някое заведение, да се отцепи да се сбие, за да му олекне. Беше само кожа и кости и щяха да го смажат от бой. Но така поне щеше да има с какво да се шегува на другия ден. Нещо, върху което да се концентрира.
Без да го пускам, навеждам назад глава и го поглеждам в очите.
— Удари мен.
— Какво? — пита с пресеклив глас.
— Шшт, не толкова високо… — отвръщам. — Опитен боксьор съм. Забрави ли?
Гледам как объркването се заличава от лицето му.
— Ти си превъртял — казва Кефи и се смее, но и двамата знаем, че това означава „да“.
Обзема ме треска. Смъквам тениската и я мятам встрани. Поемам си дълбоко въздух и го издишвам. Известно време работя с дъха си, без да го задържам прекалено дълго. Вдишвам, издишвам, вдишвам, издишвам…
Смъквам рамене, изпъчвам се, после стисвам юмруци и напрягам мускули. Трябва да разполагаш с пространство. Между теб и противника, юмрука и вътрешните органи, отделния човек и обществото, миналото и настоящето, спомените и сърцето… каквото и да правиш в този живот, каквото и да чувстваш, имаш нужда от пространство. Пространството ще те защити. За да поемеш както трябва едно силно кроше, трябва да знаеш как да си осигуриш допълнително пространство.
През цялото време Кефи ме гледа с вдигната вежда, както винаги, когато се е изправил пред нещо, което не разбира.
— Какво още чакаш, негодник такъв? — подканям го аз.
Първият удар е малко плах, страничен. Него сигурно го е заболяло повече, отколкото мен. Подсвирвам дълго и тихо.
— Какво? — пита подразнен Кефи.
— А, нищо — отвръщам и си позволявам да се подсмихна.
Кефи мрази да му се хилят. По-силно е от него. Кипва му кръвта.
Всъщност никой в пандиза не обича да му се хилят.
От годините тренировки стомахът ми е като камък, но следващият удар е толкова силен, че ме заварва неподготвен. Усещам под гръдния си кош остра болка, която идва и си отива. Кефи спира и ме гледа, изненадан от собствената си сила.