Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Без да дочака отговор, тя продължава по стълбите нагоре и решително отваря входната врата.
Пристъпвам в дълбоката като пещера централна зала и виждам, че в библиотеката цари не просто тишина. Осъзнавам, че в нея няма никого. Докато прекосяваме мраморния под, не виждам жива душа наоколо. Пуста е не защото вътре липсва човешко дихание. Пустотата се усеща в непрочетените страници на многото книги върху рафтовете и стелажите в залата. Не бих си и помисляла, че мога да разпозная кога една книга е останала непрочетена, но след като съм прекарала часове в любимата библиотека в Бърчууд, сега сякаш чувам шепота на тези книги, шумоленето на страниците им, които копнеят да бъдат прелистени и прочетени.
Мадам Берие се спира пред широко гише в средата на залата, хвърля многозначителен поглед към Едмънд, после ме поглежда и въпросително вдига вежди.
Поемам си дълбоко въздух.
— Едмънд, имаш ли нещо против да се поразходиш наоколо или да ме почакаш тук… за известно време?
Чувствам се зле, като го моля за подобно нещо, ала от поведението на мадам Берие ми става ясно, че тя не желае разговорите ни в библиотеката да станат достояние и на други хора. Едмънд не се обижда. Той кимва с глава, тръгва към един от многобройните стелажи в залата и изчезва зад него.
Оглеждаме библиотеката и търсим някого, който да ни обърне внимание. От двете страна на главната зала се виждат по-малки помещения, а тясното стълбище се извива към горния етаж.
— Може би трябва да… — сепвам се от тежкия тропот на обуща, който се приближава откъм едно от задните помещения.
Жената, която идва към нас, приветливо ни се усмихва. Ала само за миг. Щом зърва мадам Берие, облото й лице се опъва, краищата на устните й печално увисват надолу.
Усмивката на мадам Берие е ослепителна.
— Добър ден, госпожо Хардинг! Как се чувствате в този прекрасен ден?
Мадам Берие не пропуска да забележи, че градската библиотекарка я гледа с неудоволствие, ала поведението й по никакъв начин не подсказва, че го е разбрала. Напротив, тя я поздравява така, сякаш са приятелки, които отдавна не са се виждали.
Жената, която тя нарече госпожа Хардинг, възпитано кима с глава.
— Какво обичате? — пита, сякаш никога преди не е срещала мадам Берие, макар че е ясно като бял ден: двете са имали общи дела в миналото.
— Хайде, госпожо Хардинг — дразни я мадам Берие и накланя глава на една страна, а когато протяга десницата си към нея, върху начервените й устни цъфва игрива усмивка. — Сигурна съм, че знаете защо съм дошла.
Лицето на госпожа Хардинг се свива още повече. Тя бърка в джоба си, изважда нещо и го пуска в ръката на мадам Берие. Мадам бързо затваря длан, ала аз вече съм зърнала лъскавия предмет и съм разбрала, че е ключ.
— Merci, госпожо Хардинг. Щом свърша, ще ви го върна обратно както винаги! — вика мадам Берие през рамо, тъй като вече се е отправила към задната част на библиотеката.
Двете със Соня се сепваме от унеса си, когато библиотекарката изръмжава нещо, този път към нас. Хукваме след мадам Берие, която вече е преполовила разстоянието до задната част на сградата. Когато най-после я настигаме, тя вече е отворила задната врата на библиотеката и е прекрачила прага на малката портичка.
Соня объркано клати глава.
— Къде отиваме?
Мадам Берие маха с ръка към грижливо поддържаната градина зад библиотеката.
— Отговорът, който търсите, скъпи мои, не се съдържа в добре описаните и подредени книги вътре в залата, а в изхвърлените и скрити издания.
Няма време за въпроси. Мадам Берие минава през вратичката, а ние се втурваме след нея и прекосяваме подрязаните храсти и дървета в градината, която е красива дори сега, когато зимата е тъй близо. Мисля, че сме стигнали до края на двора, когато заобикаляме някаква пристройка; въпреки малките си размери тя е поддържана по-добре от мизерната барака, към която ни отвежда мадам Берие.
Изважда ключа, даден й от госпожа Хардинг, и го пъха в катинара, който виси на вратата. Той влиза с прищракване и мадам Берие я отваря с оглушителен шум и скърцане. Влизаме след нея, очите ни са приковани в горната част на помещението.
— О! Това е… невероятно!
Не мога да сдържа удивлението в гласа си, в който се чете и мъничко тъга. Татко би се наскърбил при вида на толкова много книги, струпани на купчини, достигащи до тавана — очевидно никой не се грижи за тяхното съхранение.