Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Поведението му сякаш не изразяваше напрежение. Свали си палтото, хвърли го настрани, остана по риза и седна срещу нея до прозореца в другия край на стаята. Но седна на облегалката на един стол, без да остава, ала и без да си тръгва. Тя усети лекото, почти фриволно чувство на триумф от това, че го държи също толкова сигурно, колкото и чрез физически допир — за един миг, кратък и опасен, това беше по-удовлетворяваща форма на контакт. След това изпита внезапен, заслепяващ шок — като задъхване и писък някъде в нея — и тя затърси зашеметена какво го беше предизвикало. Разбра, че той просто се е облегнал леко на една страна и че е видяла нехайната му поза, дългата линия, преминаваща от рамото, през талията и бедрата му надолу по краката. Отклони поглед, за да не му позволи да види, че трепери, и изостави всички мисли за триумф и за това кой сега въплъщава силата.
— Виждал съм ви много пъти след това — спокойно и твърдо каза той, макар и малко по-бавно от обикновено, сякаш можеше да контролира всичко, освен нуждата си да говори.
— Къде сте ме виждали?
— На много места.
— Но сте се постарали да останете невидим? — Нямаше как да не забележи изражението му.
— Да.
— Защо? Бояхте ли се?
— Да.
Каза го просто и на нея й отне миг да разбере, че той признава колко добре е знаел какво би означавало за нея да го види.
— Знаехте ли коя съм, когато ме видяхте за първи път?
— О, да. Вторият ми най-лош враг.
— Какво? — Не беше го очаквала, но попита вече по-спокойно: — Кой е най-лошият?
— Доктор Робърт Стедлър.
— Слагате ме в една категория с него?
— Не. Той е мой осъзнат враг. Той е човекът, който продаде душата си. Не мислим да го връщаме. Но вие — вие бяхте една от нас. Знаех го дълго преди да ви видя. Знаех също, че последна ще се присъедините към нас и че най-трудно ще ви победя.
— Кой ви каза това?
— Франсиско.
Тя пропусна един миг, сетне попита:
— Какво е казал?
— Каза, че от всички в списъка ни вие ще сте най-трудната за побеждаване. Тогава чух за вас за пръв път. Франсиско сложи името ви в списъка. Каза ми, че сте единствената надежда и бъдеще за „Тагарт трансконтинентал“, че ще ни се противопоставяте дълго време, че ще водите отчаяна битка за железницата си, защото сте твърде издръжлива, смела и посветена на работата си.
— Той я погледна. — Не ми каза нищо друго. Говореше за вас така, сякаш просто обсъждаше поредния бъдещ стачник. Знаех, че сте приятели от детинство, това беше всичко.
— Кога ме видяхте?
— Две години по-късно.
— Как?
— Случайно. Беше късно през нощта… на пътническия перон на терминала на „Тагарт“. — Тя знаеше, че това е форма на отстъпление, той не искаше да го казва, и все пак трябваше да говори. Чу сподавеното напрежение и съпротивата в гласа му, но трябваше да говори, за да даде и на себе си, и на нея тази единствена форма на контакт. — Носехте вечерна рокля. Имахте пелерина, която наполовина се беше смъкнала от тялото ви, видях първо голите ви рамене, гърба и профила ви — за миг изглеждаше така, сякаш пелерината ще продължи да се смъква и ще останете там гола. След това видях, че носите дълга мантия с цвят на лед, като туника на гръцка богиня, но бяхте с късата коса и властния профил на американска жена. Изглеждахте абсурдно не на място на гаров перон — а и аз не ви виждах на гаров перон, виждах гледка, която никога не беше ме спохождала преди, но след това изведнъж осъзнах, че мястото ви е именно сред релсите, саждите и траверсите, че тъкмо това са подходящите декори за летящата мантия и голите рамене, за лице, толкова живо като вашето — тъкмо железопътният перон, а не апартамент със завеси. Вие изглеждахте като символ на лукса и мястото ви беше тъкмо там, където е неговият източник, вие сякаш връщахте богатството, грацията, екстравагантността и насладата от живота на собствениците им по право, на хората, които са създали железниците и фабриките. Носехте едновременно енергията и нейната награда, изразявахте комбинация от компетентност и лукс. А аз бях първият човек, който някога е определял по какъв начин тези две неща са неделими, така че си помислих: ако нашето време придаде форма на истинските си богове и издигне статуя на значението на една американска железопътна компания, тази статуя щеше да бъде вашата… После видях какво правите и разбрах коя сте. Давахте заповеди на трима служители на терминала, не чувах думите ви, но гласът ви звучеше решително, ясно и уверено. Разбрах, че сте Дагни Тагарт. Приближих се достатъчно, за да чуя две изречения. „Кой е наредил?“ — попита един от мъжете. „Аз“ — отговорихте вие. Само това чух. Беше достатъчно.