Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Вие сте ужасно добър, че ме слушате така — каза той. — Става ми по-леко. Не знаете какво означава това за мен. Не знаете…

Изглежда, не му достигаха думи. Това се мярна ясно в главата ми. Той беше един от онези юноши, които ви е приятно да виждате край себе си; такъв ви се иска да си представите самия себе си в младостта; неговата външност е достатъчна да пробуди онези илюзии, които сте считали за забравени, за угаснали, за студени, но близостта на чуждия пламък ги оживява. Те затрептяват някъде дълбоко-дълбоко, дават светлина… топлина… Да, тогава го видях за миг… и това не беше за последен път.

— Вие не знаете какво значи това за един човек в моето положение, когато ти вярват, когато можеш да говориш откровено с някой по-възрастен от теб. Толкова е трудно… толкова е ужасно несправедливо… и е толкова мъчно да го разбереш.

Мъглата около него отново се сгъсти. Не зная доколко стар съм му изглеждал — и доколко мъдър. А в онази минута се чувствувах два пъти по-стар и също толкова безполезно мъдър. Разбира се, само тези, които са свързани с морето, които вече са се посветили на плаване, за да потънат или да изплуват, разтварят сърцата си така широко пред младостта, застанала на гибелния ръб и съзерцаваща със светнали очи блестящата гладка повърхност на морето — тя е само отражение на нейния поглед, изпълнен с огън. Каква великолепна неизвестност е заложена в очакванията, които са привличали към морето всеки от нас, каква чудесна жажда за приключения; и тези приключения са нашата неотнимаема и единствена награда. Всичко, което получаваме ние… е, за това няма да говорим, но може ли поне един от нас да сдържи усмивката си? Само в морето илюзията е толкова далече от реалността, само тук в основата на всичко е илюзията и никъде разочарованието не настъпва тъй бързо, а подчинението не бива по-пълно. Не сме ли всички ние започвали, искайки само едно, завършвали, знаейки само едно, и носили през редица мрачни отвратителни дни спомена за същите тези вълшебства? Не е ли чудо, че чувствуваме свързващите връзки, когато някакъв тежък удар сполети някого от нас; и освен другарството обединява ни и друго, по-внушително чувство — чувството, което привързва възрастния към детето. Джим стоеше пред мене, уверен, че възрастта и мъдростта могат да намерят лек против мъчителната истина; той ми даде възможност да надникна в душата му, в душата на младежа, попаднал в беда, в дяволско затруднение. Нали като научат за това, белобрадите старци тържествено ще клатят глави, скривайки усмивката си. А Джим размишляваше за смъртта — по дяволите! За това му се налагаше да размишлява, защото смяташе, че е спасил своя живот, а всичките тайнства на смъртта са потънали в онази нощ заедно с кораба. Какво може да бъде по-естествено? Трагично и забавно беше той да търси състрадание — и с какво бях по-добър от всички останали, та да му откажа съчувствието си?… Докато го гледах, кълбенцата на мъглата забулиха пролуката на изясняването и неговият глас отекна: