Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
„Боиш се, че ще те чуят на брега ли?“ — попитах.
Той ме погледна свирепо, сякаш искаше да ме разкъса на парчета. Старши механикът го посъветва да отстъпи. Каза, че в главата ми още не всичко е в ред. Тогава капитанът се изправи на кърмата като дебела колона от месо и почна да говори… да говори…
Джим се замисли.
— Е? — попитах аз.
— Не ме интересуваше каква история ще измислят! — смело възкликна той. — Можеха да измислят всичко, каквото си рекат. Това засягаше само тях. Нали аз знаех истината. Никаква тяхна измислица, на която биха повярвали другите, не можеше да измени нещо за мен. Не пречех на словоизлиянията на капитана. Той говореше, убеждаваше, пак говореше. Изведнъж почувствувах, че краката ми отмаляват. Бях болен, уморен — смъртно уморен. Хвърлих румпела, обърнах им гръб и седнах на предната пейка.
Стигаше ми толкова. Те ми извикаха, за да научат дали съм разбрал. Питаха — нима не е правдива цялата тази история? Честна дума, тя беше правдива от тяхна гледна точка. Аз не извърнах глава. Чувах как си говореха:
„Глупавото магаре не иска да отговори.“
„О, той прекрасно разбира всичко.“
„Оставете го на мира; ще дойде на себе си.“
„Какво може да направи?“
Какво можех да направя? Нима не седяхме в една лодка? Мъчех се нищо да не слушам. Димът от север изчезна. Имаше плътно затишие в морето. Те се напиха с вода от една бъчвичка; аз също пих. После почнаха да се занимават с платното, обтягайки го над планшира. Попитаха ме няма ли аз да поема засега вахтата. Пъхнаха се под навеса, скриха се от очите ми — слава богу! Бях изморен, изтощен докрай, сякаш не бях спал, откак съм се родил. Слънцето блестеше така, че не можех да гледам водата. От време на време някой от тях изпълзяваше навън, изправяше се в цял ръст, за да се огледа настрани, и отново се пъхваше под платното. Скоро оттам се зачу хъркане. Някой бе успял да заспи. Аз не можех. Навсякъде имаше светлина, много светлина и лодката като че ли си пробиваше път през нея. От време на време с изумление откривах, че седя на пейката…
Джим почна да се разхожда с отмерени крачки назад-напред край стола ми; той замислено бе навел глава, пъхнал лявата ръка в джоба на панталоните си, а дясната вдигаше на дълги интервали, сякаш отстраняваше някой невидим натрапник от пътя си.
— Може би мислите, че съм се побъркал — пак заговори той, като измени гласа си. — Не е чудно… ако си спомняте, бях си изгубил фуражката. По своя път от изток към запад слънцето се издигаше все по-високо над голата ми глава, но вероятно в този ден нищо не можеше да ми причини зло. Слънцето не можеше да ме лиши от разсъдък… — Джим сякаш отстрани с дясната ръка мисълта за безумието си. — Нито пък можеше да ме убие… — Отново ръката му отмахна сянката. — Този изход ми оставаше.
— Наистина ли? — рекох аз, неимоверно учуден от такъв обрат; погледнах го с чувство, каквото несъмнено бих изпитал, ако той, след като се завърти на токовете си, ми се представеше със съвсем друго лице.
— Не заболях от възпаление на мозъка, нито паднах мъртъв — продължи Джим. — Не ме тревожеше слънцето над главата ми. Размишлявах също тъй хладнокръвно, както ако седях на сянка. Онова тлъсто животно — капитанът — подаде изпод платното огромната си стригана глава и впи в мене рибешките си очи.
„Donnerweter!39 Ще умреш!“ — изръмжа той и като костенурка запълзя обратно. Аз го видях. Чух го. Той не попречи на разсъжденията ми. Защото в тази минута си мислех, че няма да умра.
Мимоходом Джим ми хвърли внимателен поглед, опитвайки се да отгатне моята реакция.
— Искате да кажете, че сте мислили за това, дали ще умрете или не? — попитах аз, като се мъчех да говоря безстрастно. Той кимна и продължи да крачи.
— Да, дотам стигна работата, докато седях така самичък — каза той.
Джим направи още няколко крачки, а после се обърна, сякаш дойде до края на въображаема клетка; сега и двете му ръце бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Той се спря внезапно пред стола ми и погледна надолу към мене.
— Не вярвате ли на това? — запита той с напрегнато любопитство.
Не можех да не заявя тържествено готовността си да вярвам на всичко, което би счел за нужно да ми съобщи.
Глава единадесета
Джим ме изслуша, навел глава встрани, и аз още веднъж видях проблясъка на светлина през мъглата, в която той се движеше и съществуваше. Свещта, която гореше мъжделиво, пращеше в стъкления сенник и беше единственият източник на светлина, който ми позволяваше да виждам Джим. Зад гърба му бяха тъмната нощ и ярките звезди; техният далечен блясък отвеждаше погледа в още по-гъстата тъмнина, обаче някакво тайнствено проблясване, изглежда, освети за мене момчешката му глава, сякаш в този момент младостта му за секунда блесна и угасна.
39
Donnerweter (нем.) — по дяволите! Б.пр.