Житията на светците

— Вижте само колко му е пишката! — провикна се Винченцо. — Трябва да има метър и половина. — Само че никой не се засмя.

— Е, да, голяма е — призна Алфредо и се отдръпна назад, за да могат другите да ме огледат по-добре.

— Че то, тя е почти колкото на муле — рече един от тях и тогава Гуидо се пресегна надолу и сграбчи сбърчения край на пишката ми с палеца и показалеца си, за да я размаха напред-назад и да я провери по-старателно.

— Не е от обичайния размер — отсъди той накрая, а другите момчета нищо не рекоха. След кратка пауза той добави: — От онзи размер, какъвто са имали мъжете преди войната. С повече месо.

Някои от другите момчета се съгласиха, че Гуидо наистина имаше право. Но едно от тях отбеляза, че повече приличало на членовете на африканците и че може някой от моите прадеди да е бил африканец. Друг път го опроверга с думите, че такива яки пишки се срещали само в Америка, което означавало, че един ден и аз ще отида в Америка. Сега всяко от момчетата се присъедини към едната или другата страна в спора, като обсъждаха дори цвета и дължината и дебелината на пишката ми, но така и не стигнаха до съгласие.

— Дайте ми една цигара — нареди най-после Алфредо. — Ще се заемем с останалото от ритуала.

Винченцо бръкна в джоба си и подаде на Алфредо една смачкана цигара. Но точно когато Алфредо се пресегна напред, за да ме измери, а погледите на всичките останали момчета се бяха вперили в мен, Алфредо внезапно политна напред и силно изпъшка, впил ръка в тила си. Изведнъж цялата просека се изпълни с викове и неописуема суматоха: само за миг момчетата, струпани около мен, се разпръснаха, сипещи проклятия и бягащи през глава към нещо в другия край на просеката. Алфредо бързо се окопити от удара, скочи на крака и за пръв път през този следобед извика оглушително: „Убийте го!“

Там, на далечния край на просеката, с гръб към стръмния скалист склон, размахващ дебела сопа като полудял в обкръжаващия го полукръг от вбесени момчета, отблъсквайки всички дотичали по пътеката, се биеше Фабрицио, сипейки ругатни и проклятия:

— Ще ви счупя главите аз на вас, всичките!

За миг ми се стори, че наистина ще го стори: той отново и отново улучваше някой от нападателите, улучвайки с тъп тътен ту нечия глава, ту лакът или ребра, така че ги държеше на прилично разстояние. Но какво го беше прихванало? Та той сега проваляше всичките ми шансове, така че се изчервих още веднъж, ама този път от гняв и омраза, омраза към Фабрицио, единственият ми приятел, който внезапно се показа като безкрайно глупав и ненужен в цялата тази история. Мразех го в този миг повече, отколкото някога бях мразил Винченцо или Алфредо или което и друго от момчетата, които ме тормозеха в училището, мразех го, сякаш той ме бе забъркал в цялата тази беда, с толкова дива сила, с колкото дивите животни отхапваха краката си, стиснати в челюстите на някой ловджийски капан. И го ненавиждах дотам, че дори за миг не се замислих, че ужасната истина вече се бе стоварила върху мен, че всичките събития от този следобед започват да се изкривяват и изопачават като отражения в криво огледало.