Житията на светците

— Това е свети Франциск или Сан Франческо, както му казваме ние в Италия — обясни ми учителката. — Толкова нежен и фин бил този свят мъж, та дори птиците идвали да кълват направо от дланите му.

— Аз пък видях в Рока Сека един, който като него хранеше гълъбите пред църквата — рекох й аз.

— Не е същото — твърдо рече учителката. — Свети Франциск е бил светец. Птиците идвали при него, понеже бил Божи човек. А онези гълъби в Рока Сека са като плъховете, които само търсят какво да излапат.

Учителката разтвори книгата и се зае да разгръща страниците й, изтъркани от многото пръсти, докосвали се до тях. Накрая спря върху страницата, посветена на светеца, чийто църковен празник се падаше именно днес. Преди тази страница имаше още една цветна илюстрация, но тя, за разлика от предишната, бе покрита с парче от най-фин бял плат. Учителката нежно го отгърна. Появи се още един мъж с ореол над главата, само че той бе сред някаква гора, с дълга златиста коса, с висока дървена тояга в едната си ръка. Единият му крак бе опрян върху главата на една голяма змия, свита на кълбо, застинала неподвижно най-отпред на картината.

— А пък този е свети Леонардо — обясни ми учителката и се зае да ми чете легендата за него. Сан Леонардо бил силен като лъв и сътворил много чудеса; той бил светец покровител на затворниците и разчупвал веригите им, когато нещастниците призовавали името му в пламенните си молитви. Докато учителката ми четеше унесено, аз неволно се наведох към нея, за да улавям още по-добре извивките на гласа й; накрая тя протегна ръката си и ме погали по рамото. — И така, когато веднъж Сан Леонардо бил паднал ничком по очи на земята, за да потъне в страстна молитва — отново зачете тя, — една огромна змия изпълзяла изпод близките дървета и полазила по ризата му. Светецът обаче нито за миг не прекъснал молитвата си. Изчакал да стигне до края и чак тогава продумал на змията: „Зная, че още от деня, в който Бог те е създал, ти се стараеш да сториш колкото можеш повече зло на човеците; но сега, ако Бог те дари със силата да ме сразиш, стори с мен туй, що съм го заслужил!“ И след тези думи змията отскочила като попарена от ризата на Сан Леонардо, за да се строполи мъртва в нозете му.

Така се започна с нашия ритуал, почти ежедневно повтарян през следващите седмици; всеки ден след като привършех с чистенето на класната стая, учителката с нежен глас ме канеше да отида при нея до катедрата, за да ми чете за славните дела на пресветите мъже. Отначало трябваше да потискам моята спонтанна неохота; обаче накрая не можех повече да крия от себе си смътния копнеж и напрегнатото очакване кога ще дойде най-после часът, в който тя отново ще ми зачете от „Житията на светците“. Нито пък можех да отричам колко разочарован оставах, щом четенето за днес свършваше и бях принуден да се затътря обратно към все тъй мрачната обстановка, царуваща в нашата къща. Понякога обаче, докато метях пода на класната ни стая, в мен се надигаше омраза към учителката — и то дотам, че на моменти дори никак не можех да я понасям, та трябваше да напрягам мускулите на челюстите си, както правех и в междучасията, когато някой адски дълго дращеше с нокът по черната дъска. Ала по време на четенията цялата тази омраза бавно се изцеждаше от мен. Когато ми четеше, учителката сякаш внезапно изгубваше присъствието си тялом — сякаш не беше повече същество от плът и кръв, за да се превърне само в един безплътен глас, пречистен, извисен; и така неизменно се стигаше до сепването ми в края на четенето, защото тогава изведнъж осъзнавах странно едрата й, натежала от много плът снага, с всичките нейни миризми и подутини и вдлъбнатини, седяща до мен съвсем реална и солидна.