Житията на светците

— Зелена беше — обясних аз.

— Зелена ли? — каза Алфредо. — Зелена змия е на добро. — Усмихна се, а момчетата, насядали в кръг около него, също се ухилиха. — И колко дълга беше тази зелена змия?

Само че колкото и да се напъвах, образът на змията така и не изплува в спомените ми.

— Не зная — признах си аз.

— Метър? Или метър и двадесет? А може би метър и половина?

— Метър и половина — рекох. — Мисля, че беше към метър и половина.

— Метър и половина! Мили боже, една красива зелена змия, дълга метър и половина! — Алфредо се разсмя, но незлобливо, дори приятелски, бих казал. Другите момчета… е, и те се разсмяха.

— Можеш ли да си я представиш — подметна Винченцо. — Метър и половина!

— Дори и езика й видях — доуточних аз.

— И езика ли? — ахна Алфредо. — На всичкото отгоре и езика й бил видял!

Но сега той изведнъж стана дяволски сериозен и отново ме притегли към себе си, сякаш се готвеше да сподели с мен някаква важна тайна.

— Знаеш ли, Вито, голям късмет си извадил, че майка ти не е тръгнала с друг мъж — зашепна той на ухото ми. — Иначе щеше доста да го закъсаш, а? Казват, че ако една жена тръгне с друг мъж и тогава я ухапе змия, следващото бебе, което роди, ще бъде със змийска глава. И тогава може само едно нещо да се направи — той внезапно махна с ръка, като че ли набутва някъде стиснатия си юмрук — да се убие бебето още в минутата, когато се роди, а после да му се извадят очите, за да се избегне преследването от очите на дявола.

За миг ми се прииска въобще да не бях се изкачвал по този планински склон. Искаше ми се още да се шмугна между нагъсто израслите дървета и да изчезна някъде надалеч. Съзнанието ми изведнъж се изпълни с видението за онези две очи, които ме следяха от обора в деня, в който видях змията. С ужас осъзнах, че съм бил участник в някакво неописуемо страшно престъпление, за което сега Алфредо, без да бърза, говореше съвсем открито; но Алфредо вече се бе облегнал назад и се бе заел да чопли ноктите си със сгъваемия си нож, сякаш изведнъж бе изгубил всякакъв интерес към мен. А когато заговори отново, този път тонът се бе променил и станал някак си по-хладен и дори леко заплашителен.

— Каза ли ти Гуидо какво трябва да направиш, за да станеш наш член? — попита ме той.

— Не съм му го казвал — обясни Гуидо, — защото учителката вървеше по следите ни.

Аз пък въобще не бях видял учителката, нито можех да си представя как тя се катери по стръмните скали на Коле ди Папа, за да ни проследи или пък да се крие залегнала някъде в храстите; но Алфредо само му кимна разбиращо, сякаш бе отлично запознат с методите за следене, предпочитани от учителката.

— Тази дърта курва — процеди той и останалите момчета се засмяха. — Добре. Винченцо ще ти го обясни, той знае как се прави това, нали, Винченцо?