Житията на светците

И понеже бях много настоятелен, злите духове накрая чуха горещата ми молба. Така, значи, стават тези работи — понякога духовете трябва да бъдат умилостивявани и приласкавани, за да се поразмърдат. Но след като веднъж решат да се задействат, няма връщане назад. И всичко се променя.

Гуидо се бе изправил и ме чакаше да поема с него.

— По-добре ще е да тръгваме — рече ми той, сякаш никога не се бе съмнявал, че ще дойда с него. — И без това вече те чакат. — И когато поех след него, той преметна през рамото ми яката си ръка, досущ като ръка на истински бандит.

Фабрицио и аз стотици пъти бяхме скитосвали по пътеките на Коле ди Папа, но пътеката, по която сега Гуидо ме поведе, се извиваше и кривеше толкова объркващо във всички посоки, през най-гъстите храсталаци и стръмните скалисти склонове, през полупознати поточета, че накрая се обърках. По едно време ми се стори, че до безкрайност ще се въртим като в омагьосан кръг.

— Вече почти стигнахме — рече Гуидо. — Сигурно досега никога не си се катерил в тази част на планината. Трябваше да съставим специална карта, за да запомнят нашите хора как се стига до тук.

Но тясната, скрита под короните на дърветата просека ми се стори много подобна на онази, в която Фабрицио и аз често се криехме, за да пушим от цигарите на баща му. А сега около дузина момчета се бяха събрали там в кръг, облегнати на стволовете на близките дървета или насядали по камъните, като си предаваха една запалена цигара от ръка на ръка.

— О, най-после! — провикна се някой, когато Гуидо и аз се измъкнахме от храсталака,

— О, Вито! Крайно време беше!

Щом ни видяха, момчетата наскачаха и се скупчиха около мен, като някои от тях дори ме потупаха дружелюбно по рамото. Приближи се дори и самият Винченцо, напъхал ръка под колана си, с грейнало в усмивка червендалесто лице. Именно той ми подаде цигарата.

— Е, какво, ще бъдем ли приятели?

С жест ме подкани да си дръпна от цигарата, но когато го направих, всмукнах дима така забързано, че ми изгори гърлото и веднага се закашлях. Винченцо обаче, безкрайно загрижен за мен, нежно ме потупа по гърба, за да ми помогне да прочистя дробовете си. Щом се поокопитих, надигна се още едно хорово приветствие:

— Здрасти, Виторио — поздрави ме Алфредо. Той бе единственият, който не се бе приближил до мен, защото бе седнал в една ниша в скалата, величествен като някой цар на трона си. Шапката му от кафяво рипсено кадифе бе небрежно килната на една страна, а дългите му нозе — изпънати на тревата с подчертана небрежност. Алфредо имаше длъгнесто, източено тяло, което винаги бе заблуждавало онези, които дръзваха да се сбият с него. Но самоувереността, която се излъчваше от него, омайваше момчетата и смущаваше противниците му, така че контролът му над групата беше абсолютен, от никого неоспорим.