Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Вместо отговор аз само свих рамене.
— Ох, как може да си такъв идиот — въздъхна той. — Трябваше да го донесеш тук, горе. Сега сигурно някое куче го влачи по улицата.
На следващия ден в училището през всичките часове само клюмах заспало на чина.
— Виторио! — сепна ме викът на учителката, внезапно прекъснала монотонното разказване на новия урок. Странно, но след сбиването ми с Винченцо тя се държеше вече много по-мило и сърдечно с мен. — Само не ми казвай, че пак си задрямал. Трябва да се събудиш. Чух, че майка ти отново я приели в болницата.
— Да — отвърнах аз, тъй ненадейно сепнат от дрямката. — Но вече била по-добре.
— Разбира се! — кимна учителката. — Разбира се, че сега е по-добре.
Петнайсета глава
След сбиването ми с Винченцо реших всяка сутрин да тръгвам по-рано за училище, за да не ме причаква по пътя дотам някое от момчетата в селото. Учителката като че ли бе отгатнала причината за ранното ми появяване пред прага на училището, затова може би нарочно все гледаше да ме задържа след часовете, уж за да й помагам за разчистването на класната стая.
— Моля те, Виторио — казваше ми тя с напълно сериозен тон, сякаш ми налагаше някакво наказание, — трябва да останеш днес след часовете, за да изметеш стаята.
Разбира се, не бе нужно учителката да ми говори чак толкова строго — всичките мои съученици прекрасно знаеха, че макар доскоро да бях заклеймяван като едно от най-непослушните деца в класа, сега изведнъж се бях превърнал едва ли не в някаква местна забележителност, което ми осигуряваше немислимото досега положение на любимец на учителката ни. Тази хитрост вършеше работа: когато свършвах с метенето на пода и чистенето на черната дъска, всичките момчета вече се бяха прибрали по домовете си, макар че цената, която плащах за тази амнистия, хич не бе лека — след неизменното „Благодаря ти, Виторио“ на раздяла, с което моята учителка ме изпращаше всеки ден на прага на класната стая; както и изражението на светец мъченик, което неволно се изписваше на лицето ми всеки път, когато бях залавян да дремя в час… та всичко това ме изпълваше с погнуса и омраза към самия мен (заради туй, че част от мен преливаше от благодарност за вниманието, с което учителката ме удостояваше). Пък си знаех, най-вече от прошепнатите обидни подмятания, от които всеки ден се измъчвах в класната стая — „мамино синче“, така ми викаха момчетата. Тази амнистия бе само една временна мярка, защото срещу мен се струпваха доста силни противници, които точеха зъби в очакване на деня за разчистване на сметките. Денят, в който никой няма да ме защити, когато нечия груба ръка ме завлече зад някой храст и ми плати с юмруци по носа за закрилата, на която сега се радвах.
Бяха изминали няколко дни след моето среднощно бдение в долината, а майка ми все още беше в болницата. Веднъж, на излизане от класната стая след поредното чистене, за моя изненада заварих Гуидо Мастроанджело седнал на широките каменни стъпала пред църквата. Гуидо беше от бандата, защото го одобриха заради яките му ръце и рамене, макар че по-надолу тялото му не беше толкова внушително. Дори можеше да се каже, че прилича на сламка. Другите момчета го наричаха „надут като пуяк“, защото той никога не си отваряше устата, без да изрече нещо превзето, сякаш въобще не можеше да възприема света като всичките останали нормални хора.
— Гуидо Мастроанджело — ще попита, примерно, учителката, — защо Йосиф и дева Мария трябвало да се приютят в обора, когато се върнали във Витлеем?
— Ами — започваше Гуидо, като лениво, без да бърза, се надигаше от чина и изправяше мършавата си като на паяк ръка, за да се почеше по тила — защото в онези дни всичките хотели били притежавани от фашистите.
Целият клас се заливаше от смях и дори върху укорителното до този миг лице на нашата учителка се появяваше спонтанна усмивка.
Гуидо никога не ми бе причинявал зло, но дружеше с Алфредо Джирасоле — водачът на бандата, към която се бе присламчил и Винченцо Майале. Сега, като минавах покрай църквата, той май не ме забеляза, защото беше прекалено зает с измъкването на поредния сопол от носа си. Цялото му лице бе напрегнато от мъчителното за него съсредоточаване. Но щом стигнах до стъпалата, спускащи се от църковните двери до площада, той ме запита:
— Имаш ли кибрит?
Спрях се и се извърнах назад към него, докато той продължаваше да се вторачва в малкото черно петънце на върха на пръста си.