Житията на светците

Петнайсета глава

След сбиването ми с Винченцо реших всяка сутрин да тръгвам по-рано за училище, за да не ме причаква по пътя дотам някое от момчетата в селото. Учителката като че ли бе отгатнала причината за ранното ми появяване пред прага на училището, затова може би нарочно все гледаше да ме задържа след часовете, уж за да й помагам за разчистването на класната стая.

— Моля те, Виторио — казваше ми тя с напълно сериозен тон, сякаш ми налагаше някакво наказание, — трябва да останеш днес след часовете, за да изметеш стаята.

Разбира се, не бе нужно учителката да ми говори чак толкова строго — всичките мои съученици прекрасно знаеха, че макар доскоро да бях заклеймяван като едно от най-непослушните деца в класа, сега изведнъж се бях превърнал едва ли не в някаква местна забележителност, което ми осигуряваше немислимото досега положение на любимец на учителката ни. Тази хитрост вършеше работа: когато свършвах с метенето на пода и чистенето на черната дъска, всичките момчета вече се бяха прибрали по домовете си, макар че цената, която плащах за тази амнистия, хич не бе лека — след неизменното „Благодаря ти, Виторио“ на раздяла, с което моята учителка ме изпращаше всеки ден на прага на класната стая; както и изражението на светец мъченик, което неволно се изписваше на лицето ми всеки път, когато бях залавян да дремя в час… та всичко това ме изпълваше с погнуса и омраза към самия мен (заради туй, че част от мен преливаше от благодарност за вниманието, с което учителката ме удостояваше). Пък си знаех, най-вече от прошепнатите обидни подмятания, от които всеки ден се измъчвах в класната стая — „мамино синче“, така ми викаха момчетата. Тази амнистия бе само една временна мярка, защото срещу мен се струпваха доста силни противници, които точеха зъби в очакване на деня за разчистване на сметките. Денят, в който никой няма да ме защити, когато нечия груба ръка ме завлече зад някой храст и ми плати с юмруци по носа за закрилата, на която сега се радвах.