Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Все пак в някоя неделя леля Лучия и Марта се отбиваха да обядват с нас, дори и когато дядо ми беше излязъл от къщата. Тогава и само тогава поне за кратко можех да се порадвам на по-спокойна атмосфера, пък и леля Лучия умееше както никой друг да вдъхва спокойствие, което поне на мен ми се струваше като рядко срещан признак на вродена мъдрост, като че ли тя би могла само с няколко думи изведнъж да уреди всичките трудности в нашата къща. Но тези неделни гостувания неизбежно преминаваха все в същата тягостна атмосфера. Леля Лучия бъбреше безгрижно за какво ли не, като че ли бе сляпа за неуредиците в нашето домакинство, така че дори в мен започна да се насъбира недоволство от нейното безразличие и незачитане. Само когато ми връчваше поредната монета от пет лири да си купя нещо, на лицето й се появяваше същата призрачна усмивка, сякаш нищо не се бе променило. Вместо нея Марта от време на време се поотпускаше да говори, понеже тя все пак се интересуваше от нещо и знаеше доста за всичко това. Но и това се случваше рядко, а когато го правеше, като че ли се люшкаше между безсмислиците и внезапно спохождащите я проникновения. Случваше се например без всякакво предупреждение да прекъсне разговора на другите, за да сподели колко я заболял кракът в деня, в който се поразходила до фонтана, или пък като видяла край къщата си един невероятно едър плъх. Но само след няколко минути беше способна да вметне в диалога някоя напълно смислена забележка, все едно че бе следила внимателно целия предишен разговор. Понякога просто започваше да говори като нормалните хора, ала после постепенно се увличаше по неведомите пътища на странната си логика, като сипеше коментари, достойни за любителите на загадки или почитателите на древните оракули. Ако пък се опиташ да схванеш значението на току-що казаното от нея, тя ще започне да се изплъзва от ясен отговор. Най-често обаче просто си седеше смълчана, като ни следеше неуморно с нервно шарещите си като на птица очи, попивайки всеки наш жест, но особено силно се втренчваше в подутия корем на майка ми.
Фабрицио така и не се появи в училището. От брат му Фулвио узнах, че го наел за ратай един земеделски стопанин, който живеел близо до Рока Сека.
— Ей, ти, боклук такъв? — провикна се той веднъж, като ме срещна насред улицата. — Метър и половина, а? Добре си успял да подредиш брат ми, не ще и дума. Баща ми го натири от вкъщи, защото изостави овцете в планината, та после трябваше да ги издирваме чак до средата на пътя до Капракота. Сега е далеч от долината, заедно с, онова дърто копеле Ромпакацо, и ще извади голям късмет, ако издържи там през зимата!
Но в училището на другите момчета като че ли внезапно им бе омръзнало да се закачат с мен. Или се бяха досетили затова, което се криеше под по-широките рокли, каквито сега носеше майка ми, или бяха започнали да се опасяват, че предсказанието на Алфредо Джирасоле може наистина да се сбъдне — неговото произнесено със зловещ шепот предупреждение, че мама може да роди дете със змийска глава. Само учителката все така продължаваше да ме удостоява с вниманието си. „Виторио — провикваше се тя, когато сутрин, на идване в училище, минавах забързано покрай нея, — виж, ризата ти пак е изскочила от панталоните!“ И с усмивка се навеждаше, за да натика ризата ми, макар че всяка сутрин поне една дузина други деца минаваха покрай нея с незатъкнати ризи. Част от мен я насърчаваше да постоянства с това ново отношение, защото само за няколко седмици успях да се превърна в образцов ученик. Всяка вечер се усамотявах с учебниците и тетрадките си, потънал в прилежно заучаване на всичко преподадено от нея напоследък. Не е чудно, че вече получавах само отлични оценки за домашните си, които тя изписваше с червено мастило. А когато имахме писмени упражнения в час, ме оставяше спокойно да попълвам отговорите, подминавайки моя чин, за да следи работата на останалите, повечето от които гълчеше или дори удряше по главите. Накрая се връщаше при мен, щом ме видеше да оставя молива си. Надвесваше се над чина ми, с нейната смесена миризма на чесън и парфюм, отпуснала тежката си ръка на рамото ми.
— Добре, Виторио, браво! — хвалеше ме тя, вдигнала в ръка моята тетрадка за домашни упражнения, за да я размаха пред целия клас. — Виторио отново е отговорил съвсем вярно на всеки от въпросите!