Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Алфредо вече се бе изправил и когато Фабрицио завъртя сопата към него, Алфредо светкавично протегна ръка и ловко успя да хване близкия й край с отворената си длан, след което чевръсто я стисна и с другата си ръка. Едва тогава я издърпа силно. Фабрицио, който още държеше здраво другия край на сопата, внезапно политна напред и се стовари на земята. В следващия миг другите момчета вече се бяха хвърлили връз него, а Фабрицио се провикна отдолу, изпод купчината от тела: „О, Вито, грабни сопата!“ Но аз вече бягах с все сили, диво, претъркулвайки се по нанадолнището на планинския склон, и продължих така, докато не се добрах накрая, съвсем задъхан и окървавен, до църквата в селото, но със сетни сили продължих да подтичвам, чак докато рухнах в леглото си, където измъкнах изпод матрака чорапа, в който бях скрил пилешката глава, за да я изхвърля през балкона колкото можех по-надалеч към долината, преди да се стоваря с хлипане в леглото. Не ми бе нужно да чакам до следващата сутрин, когато Алфредо прошепна: „Метър и половина дължина?“, когато минаваше покрай моя чин, което се посрещна с оглушителен групов смях, за да разбера, че съм предал Фабрицио, сигурно бе това, както бе сигурно, че бях пожелал смъртта му, за да осъзная, че дотолкова бях затънал в срамни дела, че вече никаква магия или чудо не можеше да ме спаси.
Шестнайсета глава
Майка ми се прибра от болницата без много шум, в автобуса камион на Казингуло, след като изкара там повече от една седмица. След завръщането й започна да носи по-дълги и по-хлабави рокли, от онези, които не бяха пристегнати в талията, а свободно се спускаха надолу, за да прикрива — поне докато можеше — онова, което ставаше под роклите. И вече съвсем престана да излиза из селото, дори и от неделните служби в църквата се отказа. Ако въобще си показваше носа извън къщата, то бе само за да нахрани добитъка или да бере маслини от дръвчетата в дъното на градината. Ако все пак трябваше да се изпълни някаква поръчка — например да се донесе вода или да се купи нещо от магазинчето на Ди Лучи — тя все мен пращаше, ама рано сутрин, преди да съм тръгнал за училището. Или пък ме изчакваше да се завърна късно следобед. И като че ли разговаряше с мен само когато трябваше да ми обясни поредната поръчка; иначе рядко дори забелязваше присъствието ми. Лицето й бе лишено от всякакво изражение, като лице на някое безплътно привидение. Сякаш издуващият й се корем поглъщаше целия живот в нея. Ни дума дори не си разменяше с дядо; просто се правеха, че никой не вижда другия и се движеха из една и съща къща, дори в една и съща стая като че ли си бяха напълно чужди и всеки бе за другия само някаква бледа сянка. В продължение на първите няколко дни след завръщането на мама от болницата дядо въобще не излезе от стаята си. Ама после отново започна да посещава кръчмата на Ди Лучи, само че сега не седеше на терасата отпред, нито в задната стая, където Ди Лучи понякога сервираше по нещо за ядене и където хора като Анджело Червения или Силвио пощальона оставаха понякога до късно вечер да си допиват питиетата. Късно вечер, когато дядо се прибираше от кръчмата у дома за спане, дъхът му тежко вонеше на вино.
Ала най-зле беше, когато сядахме за хранене край масата. Понякога дядо ми въобще не се прибираше у дома, така че трябваше да тичам до кръчмата на Ди Лучи и да го викам за обяд или вечеря. Случваше се майка ми и аз да го чакаме, потънали в мълчание, за половин или дори цял час, че и повече, пред напълно подредената за хранене маса, преди накрая да се примирим и да започнем да се храним без него. Винаги щом идваше в кухнята, той неизменно се затваряше в своето каменно мълчание, с глава, приведена над чинията, докато майка ми сядаше на отдалечения край на трапезата, без да смее да протегне крака под масата, за да може в следващия миг да стане и да изпълни някое негово искане… да му донесе от шкафовете това или онова. Всяко хранене преминаваше под знака на някакво временно събиране на случайно срещнали се непознати, които с нетърпение чакаха да се заловят за нещо много по-важно; но в същото време често се проточваше непоносимо дълго, сякаш бяхме изпаднали в необяснима леност, в нещо като следобедна дрямка, и невидими сили забавяха движенията ни до болезнена, дори влудяваща мудност. В подобна напрегната тишина дори и най-слабите, дори и най-невинните звуци, като потракване с вилицата по чинията или приглушеното предъвкване със зъбите, изглеждаше неестествено, едва ли не като някакво нарушение на реда.