Лицето на смъртта

Търся очите му. Не намирам гняв в тях, а само честност и загриженост.

— Съжалявам. Просто се чудех… — Преглъщам. Защо ми е толкова трудно да говоря за това? — Томи… ние двойка ли сме?

Той ми се усмихва.

— Това ли е? Разбира се, че сме.

— О.

— Виж, Смоуки, не казвам, че ни е време да заживеем заедно или да се оженим. Но сме един с друг. Поне така ги виждам аз нещата.

— О. Уха.

Томи поклаща развеселен глава.

— Била си омъжена дълго време. Свикнала си „заедно“ да означава любов и брак. Аз не те обичам.

Нещо в стомаха ми се преобръща и ме кара да се чувствам ужасно.

— Ти… не ме обичаш?

Томи се пресяга и ме погалва по бузата.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така. Имам предвид, че никога няма да ти го кажа, ако не го чувствам, а още не съм готов. Но съм сигурен, че ще настъпи момент, в който ще бъда. Ако продължим да сме заедно по начина, по който сме сега. Просто ще се събудя една сутрин и ще те обичам. Това е пътят, по който сме тръгнали. Заедно.

Стомахът ми отново се разбунтува, но този път чувството не е неприятно.

— Наистина?

— Честна скаутска. — Томи ми намига. — Как се чувстваш ти относно това?

Притискам се към него.

— Харесва ми — изричам думите и осъзнавам, че са истина.

Наистина ми харесва. Още повече че не изпитвам вина. Не се чувствам виновна от духа на Мат.

Ами Куантико? Ще го накараш да се влюби в теб и ще го оставиш на сухо ли?

Томи е още един от факторите, върху които трябва да помисля — отговарям си инатливо. — Така ще мога да избирам. А вариантите са само хубави.

Макар че не е толкова просто и го осъзнавам. Мога да нараня Томи с решението си. Колкото и просто да звучи „ново начало“, то никак няма да опрости живота ми. Знам, че Алън, Кали и Елейна ще ме подкрепят. Ще тъгуват за мен, но от прекалено дълго време сме заедно, така че няма да се откъснем един от друг.

Възможно е да се поддържа връзка с приятели и семейство от голямо разстояние. Невъзможно е обаче с мъжа, който те обича.

Не забравяй за нямата си, осиновена дъщеря, за приятелката ти, която взема хапчета като бонбони, и какво ли още не! Не забравяй за къщата, която още не си разчистила, за приятелката, която току-що се пребори с рака, и за гробовете на Мат и Алекса, които са тук, а не във Вирджиния. Кой ще им носи цветя?

— Знаеш ли какво искам? — прошепвам, за да прогоня призраците засега.

Томи поклаща глава.

— Искам да ме отведеш горе и да ми помогнеш да заспя.

Той ме взема в ръце и ме отнася горе. Минаваме покрай стаята на Алекса, но не мисля за нея, лягаме в леглото ми, той ме е прегърнал, тук е и аз мога да се отнеса, докато ме пази, моят бранител от мъртвите.