Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— В заявлението ти пише, че след завършването на нашата школа желаеш да следваш електротехника в Берлин. Ти си сирак, нали?
Той отново поглежда Фолкхаймер. Вернер кима.
— Сестра ми…
— Работата на учения, школник, се определя от две неща. Неговите интереси и интересите на времето. Ясно ли е?
— Мисля, че да.
— Живеем в необикновени времена, школник.
Вернер потръпва от вълнение. Стаи с камини и книги — на такива места се случват важните събития.
— След вечеря ще работиш в лабораторията. Всяка вечер. Дори в неделя.
— Слушам, господине.
— Започваш утре.
— Слушам, господине.
— Фолкхаймер ще отговаря за теб. Вземи тези бисквити — преподавателят му подава кутия с панделка. — И си поеми дъх, Пфениг. Как ще издържиш, без да дишаш, в лабораторията ми?
— Слушам, господине.
Из коридорите вее прохладен въздух, толкова чист, че замайва Вернер. Три пеперудки кръжат под тавана в спалното помещение. Той развързва обувките си, сгъва в тъмното панталона и слага кутията с бисквити отгоре му. Фредерик надзърта откъм леглото си.
— Къде беше?
— Дадоха ми бисквити — прошушва Вернер.
— Чух един бухал тази вечер.
— Тихо, бе! — изшътква някакво момче от съседните легла.
Вернер подава нагоре една бисквита. Фредерик му прошепва:
— Много са редки, така да знаеш. И едри, като планери. Тоя, изглежда, беше млад мъжки, маркиращ нова територия. Чуваше се откъм тополите край плаца.
— О! — казва Вернер. От вътрешната страна на клепачите му се нижат гръцки символи; равнобедрени триъгълници, алфи и бети, синусоидни криви. Вижда себе си в бяла престилка, крачещ покрай машини.
„Ще се прочуе някой ден.“
„Шифрово дело, ракетна тяга, всички последни новости.“
„Живеем в необикновени времена.“
От коридора долита чаткане на налчета: старшината.
Фредерик бързо се изпъва в полагащото се положение.
— Не го видях — шушне той, — но го чух много ясно.
— Млъквай, ей! — съска друго момче. — Ще загазим всичките!
Фредерик утихва. Вернер спира да дъвче. Тракането на налчета престава: старшината или е заминал, или се е спотаил пред вратата на спалното. Вън, на плаца, някой цепи дърва и Вернер се заслушва в ударите на чука по клина и учестеното, уплашено дишане на момчетата край себе си.
Професорът
Етиен чете Дарвин на Мари-Лор, но изведнъж спира насред изречението.
— Чичо?
Той диша нервно, със свити устни, сякаш духа лъжица с гореща супа.
— Има някой — прошепва той.
Мари-Лор не чува нищо. Никакви стъпки, никакво тракане. Мадам Манек бръска с метла стълбищната площадка на горния етаж.
Етиен й подава книгата. Чува го как изважда щепсела на едно радио и се оплита в кабелите.
— Чичо — казва отново тя, но той вече излиза от стаята, спъвайки се надолу по стълбите, — нещо страшно ли има? — и тя го следва до кухнята, където го чува да отмества настрана масата.
Чичо й дръпва една халка в центъра на пода. Капакът открива квадратна дупка, от която лъха влажна, плашеща миризма.
— Бързо, слизай!
Какво е това? Мазе? Какво толкова е видял чичо й? Тъкмо стъпва на най-горното стъпало на стълбата и грубите обувки на мадам Манек затрополяват към кухнята.
— Господин Етиен, моля ви!
Неговият глас изотдолу:
— Чух нещо. Някого.
— Стига, изкарахте ума на момичето. Хайде, Мари, няма страшно. Връщай се.
Мари-Лор се връща. Под нея чичо й си шепне някакви детски стихчета.
— Мога да поостана с него, мадам. Чичо, да продължим ли с книгата? Мазето, разбира тя, е просто една влажна дупка в почвата. Двамата седят върху един навит килим, под отворения капак, и слушат как мадам Манек си тананика, докато приготвя чай в кухнята над тях. Етиен леко трепери.
— Знаеш ли — казва Мари-Лор, — че вероятността да загинеш от мълния е едно на милион? Д-р Жефар ми каза.
— За година или за цял живот?
— Не знам.
— Трябваше да питаш.
И пак същото бързо, тревожно дишане. Сякаш светът всеки момент ще се стовари върху главата му.
— Какво ще стане, ако излезеш, чичо?
— Става ми зле. — Гласът му едва се чува.
— От какво?
— От това, че съм навън.
— По-точно?
— Не понасям големи пространства.
— Е, има и малки. Като нашата уличка.
— Вярно, не е голяма.
— Ти обичаш яйца, смокини… Домати… Имаше за обяд. Те откъде идват? Отвън, разбира се.
Той тихичко се засмива: