Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Цялата мебелировка беше вградена и приспособена за живот по вода. Канапетата бяха тапицирани с тревистозелена дамаска. Край люковете се виждаха барометри, ветропоказатели и всякаква друга апаратура — всичко лъснато до блясък. В единия ъгъл имаше камина, в която бе запален огън.

— Ето как е изглеждала — каза Джо и подаде на Каролайн една скица. На листа беше нарисувана красива тримачтова баркантина.

— Това «Камбрия» ли е? — попита тя.

— Кораб, подобен на нея. «Камбрия» е бил английски кораб, който е превозвал, освен злато и много оръжие. Потънал е през 1769 година. В рифа Мунстоун.

— Значи точно пред нас — рече Каролайн. Представи си кораба, заровен в пясъците в течение на столетия. Помисли си за духовете на загиналите. Докато гледаше скицата, «Камбрия» й се струваше много по-реална. Всички морски катастрофи бяха трагични, но както Джо беше казал, тази беше по-специална, възприемаше се по-лично.

— Колко тъжно — въздъхна Каролайн. — Все пак става дума за любовна история.

Той поклати глава:

— За капитана и жената ли говориш?

— Да.

— Ами какво ще кажеш за съпруга и детето, които е изоставила? — напомни й той. — Или може би съм чел дневника прекалено задълбочено след бележката ти за сходството на моята съдба и тази на Клариса.

— Някога виждал ли си фара Уикланд? — попита Каролайн. Джо сви рамене. Тя продължи: — Изолиран е. До него може да се стигне единствено с лодка. Трябва да се е чувствала ужасно нещастна. Не че това я оправдава, но си мисля, че явно е била отчаяна, за да предприеме подобна стъпка.

Отново се загледа в рисунката на кораба. Представи си как една млада жена, затворена в откъснат от света морски фар, се влюбва в капитана на кораб. Защитаваше Елизабет Рандъл, но дали не го правеше само за да се противопостави на Джо? Истината беше, че не одобряваше постъпката на Елизабет. Колко лош трябва да е бил животът й, за да зареже дъщеря си и да избяга? Чувствата, които я вълнуваха в момента, бяха противоречиви. В гърдите й пламтеше огън. Джо несправедливо я обвиняваше за онова, което му се беше случило навремето!

— Дали е вярно, че родителите мислят първо за децата си? — попита той. — А когато са обсебени от своите планове? Смятам, че двамата с теб знаем отговора на този въпрос по-добре от всеки друг.

— Джо — започна Каролайн и вдигна очи към него.

Той беше изчезнал. Чу стъпките му откъм камбуза. Тя притаи дъх и се опита да овладее чувствата си.

След малко той се върна с оранжева тенджера в ръце. Сложи я на масата, подредена за двама, допълни чашата й и наля на себе си още сок. Отвори една невидима вратичка и натисна някакъв бутон. В салона прозвуча музиката на Моцарт — кристалночиста и завладяваща.