Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Лоръл кимна. Прекрасно го разбираше.

— Е? — неуверено вдигна той едното си рамо, после отново го смъкна почти съкрушено, макар че тя още не го беше разочаровала. — Има ли нещо? Каквото и да било?

Какво да му каже? Истината? Надали. Някои неща просто не можеш да кажеш на по-малкото си братче, колкото и да се изкушаваш. Не и в навечерието на отпътуването му за университета, не и на покрива на четириетажна сграда. Не и когато внезапно това става нещото, изпълващо те с неутолимо желание да го споделиш.

— Не се сещам за нищо, Джи.

Той не попита нищо повече, не показа, че не ѝ вярва. След малко отново се зае да ѝ обяснява за звездите, за черните дупки и за началото на всичко, а гърдите на Лоръл се раздираха от мъчителна обич и от нещо като съжаление. Постара се да не се взира в него, защото в онзи момент нещо в очите му извикваше в съзнанието ѝ представата за кльощавото бебенце, което ревна, щом мама го остави на чакъла под глицинията, а Лоръл не бе в състояние да го понесе.

На следващия ден Джери замина за Кеймбридж и си остана там — отличен студент, който печелеше награди, осъществяваше поврати, разширяваше Вселената. Виждаха се от време на време и си пишеха при възможност — набързо надраскани задкулисни гротески (нейните писма) и все по-загадъчни бележки, нахвърляни на салфетки от кафенетата (неговите), — обаче по някакъв непроницаем начин отношенията им вече не бяха същите. Беше се затворила врата, която Лоръл не беше усетила изобщо да се отваря. Не беше сигурна дали само тя има това усещане, или той също беше забелязал, че на покрива онази нощ върху повърхността на приятелството им се бе очертала наказателна линия.

Лоръл съжали за решението си да не му каже, но това стана много по-късно. Навремето мислеше, че постъпва правилно, че го защитава, обаче сега вече не беше толкова сигурна.

— Пристигнахме, мила. Хотела на Шарлът Стрийт. Дванайсет лири.

— Благодаря ви. — Лоръл прибра телефона в чантата си и подаде на шофьора банкноти от десет и от пет лири. Хрумна ѝ, че може би Джери беше единственият друг човек освен майка ѝ, с когото би могла да поговори за случилото се, че той също бе там онзи ден, че двамата бяха свързани един с друг и със събитието, на което бяха станали свидетели.

Лоръл отвори вратата и едва не се сблъска с импресариото си Клеър, която дебнеше на тротоара с чадър в ръка.

— Боже, Клеър, уплаши ме! — възкликна тя, след като таксито потегли.