![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Част от услугата. Как си? Добре ли си?
— Добре съм.
Целунаха се по бузите и побързаха да влязат в сухия и топъл хотел.
— Екипът още се разполага — осведоми я Клеър, докато изтръскваше чадъра. — Нагласят прожекторите и всякакви такива неща. Искаш ли нещо от ресторанта, докато чакаме? Чай или кафе?
— Един чист джин?
Клеър изви вежда.
— Няма да ти трябва. Правила си го вече стотици пъти, пък и аз съм тук. В случай че журналистът понечи да се отклони от предварителната уговорка, ще го нападна като обрив.
— Много приятна мисъл, няма що.
— Много ме бива да съм обрив.
— Не се съмнявам.
Тъкмо им бяха поднесли кана чай, когато едно момиче с коса на опашка и риза каза "Както и да е", приближи се към масата и оповести, че екипът е готов и ги чака. Клеър махна на една келнерка, която каза, че ще премести чая им, и двете се качиха в асансьора за стаята.
— Всичко наред ли е? — попита Клеър, когато рецепцията се скри зад вратата на асансьора.
— Наред е — увери я Лоръл и много се постара да си повярва.
Екипът на документалния филм беше резервирал същата стая като преди. Не беше идеалният вариант да снимат един-единствен разговор цяла седмица и имаше дребен проблем с последователността (в името на която Лоръл си беше донесла, както я бяха инструктирали, същата блуза, с която беше и предишния път).
Продуцентът ги посрещна на прага и гардеробиерката упъти Лоръл към будоара, където беше приготвена ютия. Възелът в корема ѝ се стегна още повече, което явно пролича и на лицето ѝ, защото Клеър прошепна:
— Искаш ли да дойде с теб?
— Не, разбира се — прошепна в отговор Лоръл и прогони всички мисли за мама и за Джери, всички тъмни тайни от миналото. — Напълно способна съм и сама да се облека.
* * *
Водещият интервюто — "Наричай ме Мич" — грейна когато я видя, и я покани с жест да се настани на креслото до един старинен шивашки манекен. — Много се радвам, че имаме възможност да го направим отново — увери я той, обхванал pъката ѝ със своите две и потупвайки я възторжено. — Всички сме въодушевени как се получават нещата. Гледах част от материала от миналата седмица — много е добър. Епизодът с вас ще бъде един от акцентите на поредицата.
— Радвам се да го чуя.
— Днес не ни трябва много, искам да засегнем само няколко дреболии, ако нямате нищо против. За да не остават празнини, когато монтираме историята.
— Разбира се. — Собственото ѝ най-силно желание беше да проучи празнините в живота си, е, може би без болезнените празнини по зъбите си.
След минути вече беше гримирана и с поставен микрофон Лоръл се настани в креслото и зачака. Най-сетне прожекторите светнаха и един асистент провери по снимки дали всичко е като по време на записа предишната седмица. Помолиха за тишина и някой изтрака с клапата пред лицето на Лоръл. Крокодилът щракна със зъби.
Мич се наклони напред на стола си.
— Снимаме — оповести операторът.
— Госпожо Никълсън, разговаряхме подробно за подемите и спадовете на театралната ви кариера, но нашите зрители биха желали да научат как се изграждат героите им. Бихте ли ни разказали за детството си?
Сценарият беше съвършено ясен. Лоръл лично го беше написала. Имало едно време момиченце, което живеело във ферма в провинцията, имало идеално семейство, много сестри, малко братче и родители, които се обичали помежду си почти толкова, колкото обичали децата си. Детството на момиченцето преминало безметежно и спокойно, изпълнено със слънчеви простори и импровизирани игри. А когато петдесетте години на двайсети век наближили края си, момичето поело към ярките светлини на Лондон и пристигнало на гребена на културната революция. Щастието ѝ се усмихнало (признателността стоеше добре в интервю), тя не се предавала (само повърхностните хора приписват късмета си единствено на съдбата), затова откакто била завършила театралното училище, не оставала без работа.
— Детството ви звучи идилично.
— Май наистина беше.
— Дори идеално.
— Ничие семейство не е идеално — отбеляза с пресъхнала уста Лоръл.
— Смятате ли, че детството ви е формирало като актриса?
— Допускам. Всички сме формирани от случилото се в миналото. Нали така казват хората? А те знаят всичко.
Мич се усмихна и нахвърли нещо в бележника на коленете си. Химикалката му стържеше повърхността на хартията и в този момент светкавицата на спомена прониза Лоръл. Беше на шестнайсет и седеше в дневната в Грийнейкърс, докато един полицай записваше всяка изречена от нея дума…
— Били сте пет деца. Съревновавахте ли се за внимание? Бяхте ли принудени да измисляте начини да бъдете забелязани?