Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Антон само мълчаливо кимна, сиреч да, би било любопитно да погледнем, но Настя не забеляза ентусиазъм в очите му.
Помощник-режисьорът ги поведе нагоре по служебното стълбище, отвори една желязна врата, мина напред и ги покани с жест на ръката.
— Влизайте, само че много внимателно, гледайте си в краката, тук има отворени люкове.
Озоваха се в горната галерия, една тясна, тъмна и на пръв поглед абсолютно нестабилна конструкция. Настя се при тесни, дощя й се да се върне на онова стабилно, добре осветено служебно стълбище. Здраво се хвана за перилата, които й се сториха тънки и паянтови. Антон пък се чувстваше напълно уверено, с лекота се придвижваше по галерията след Федотов и задаваше маса въпроси.
— Това е тежката машинария — показа Федотов дебелите стоманени и кълчищни въжета, на които бяха закрепени тежки противовеси. — По-нагоре вече са само решетките.
Той показваше и някакви други неща и с увлечение обясняваше, но Настя не го слушаше, тя изобщо не помръдваше, сякаш беше залепнала за конструкцията. Сцената беше далече долу, сценичните работници поставяха декорите и отгоре изглеждаха като миниатюрни живи играчки. Тя премести погледа си нагоре и забеляза висящ между суфитите скелет. Гледай ти, и театърът си имал чувство за хумор! Ако човек падне от тук на сцената, това си е сигурна смърт. Интересно, дали в театрите стават нещастни случаи със сценични работници? Ами престъпления, при които може да блъснат някого от горната галерия? Перилата не са високи, нищо работа е да блъснеш човек, стига да имаш желание… Господи, какви мисли нахълтват в главата ти на това странно и страшно място! Вън оттук, бягай, и то колкото може по-бързо. Надолу, където е сцената, където има хора, където под краката ти има твърдина, с която си свикнала, а не въздух. Причината да й се струва толкова страшно и неприятно тук, в галерията, бе, че наоколо е само въздух и пустота, галерията е цялата в решетки и всичко е боядисано в черно — и подът, и перилата, точно затова се вижда зле и ти се струва, че няма абсолютно нищо, само въздух, няма нищо солидно и стабилно, всичко е паянтово, тъмно и страшно. Като на ръба на бездна. Сигурно трябва да имаш някакъв абсолютно особен характер, за да работиш тук с години.
— Александър — извика тя, — хайде да слизаме, нали обещахте да ни покажете сцената.
Федотов се извърна, в тъмното очите му проблеснаха някак странно.
— Страх ли ви е, Анастасия Павловна? Не се бойте, театърът е добър, не причинява зло никому. А пък вашият колега, гледам, изобщо не се страхува, бързо свикна тук.
— Нямаме време, Александър, време нямаме — изразително погледна тя часовника си.
Слязоха долу и докато слизаха, Настя недоволно забеляза, че краката й бяха някак омекнали, във всеки случай не стъпваха уверено. Отново тръгнаха по коридори и Настя, колкото и да се мъчеше, не можа да си спомни бяха ли минавали днес оттук, или още не. Май бяха минавали, защото ето, тази врата си я спомни… Да, точно така, Федотов я отваря и те отново се озовават зад кулисите.
— Това е моето работно място — посочи помощник-режисьорът малко бюро с вграден в него пулт и лампа с дълго гъвкаво краче. — Но днес друг води спектакъла.
Буквално на метър от бюрото на помощник-режисьора имаше още едно, на което лежаха различни предмети, а до него стоеше младичко момиче с дебела тетрадка в ръцете. Тетрадката беше отворена, момичето поглеждаше в нея, после местеше поглед към бюрото, преместваше нещо, отново поглеждаше в тетрадката.
— Какво прави тя? — любопитно попита Антон.
— Нова е тук, „зарежда“ реквизита. Опитните реквизитори знаят наизуст всеки спектакъл и се справят без записки, а новаците трябва в началото постоянно да поглеждат в тетрадката. В такива тетрадки всеки спектакъл се записва много подробно, рисува се и схема — кое как и къде трябва да се намира.
— Не е ли все едно как трябва да са поставени предметите? — простодушно попита Сташис.
— Какво говорите! — искрено се възмути помощник-режисьорът. — Всеки предмет трябва да е на точно определено място — както е удобно на актьора, както той е свикнал. Когато отива при реквизиторското бюро, той не бива да мисли, не бива да търси с очи къде е предметът, с който сега трябва да излезе на сцената, трябва да е абсолютно сигурен и да има възможност да го вземе практически без да поглежда. Преди да излезе на сцената, актьорът не бива да се разсейва с такива дреболии. Е, щом искате на сцената, да вървим, защото скоро ще спуснат завесата и усещането ще се размие.