Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— По време на следствието е трудничко да се получи разрешение…
— Знам, знам. Но не и за вас, важняга за цялата Русия.
— Е, добре…
— Не бързайте да обещавате! Задачката ще е трудна и за вас…
— Защо?
— Не искам да се срещам с нея в затвора.
— Е, мили човече! — съкрушено разпери ръце следователят. — Да не искаш да те карам в хотел „Савой“, в луксозен апартамент!
— Не ми трябва „Савой“. А някъде… дори в конспиративна квартира.
— Може би да ти дам още и ключа от касата, където се пази делото ти?
Петров изсумтя:
— Делото не ми трябва. Само че решавайте сам. Дадете ли ми свиждане — веднага след него ви показвам къде се заровени убитите. Не ми ли дадете — блъскайте се сами. Никой, освен мен няма да ви го покаже. Кой е виждал някой сам да си копае гроба!
— А ти защо го правиш?
— Аз, гражданино следовател, мисля, че вие ще обърнете внимание значи, дето съм съдействал на следствието, разкаял съм се с една дума. Наистина се разкайвам. Пък и годеницата ми, бременната, ще дойде. А по делото аз съм дребна риба.
— Добре, ще видим — каза следователят. — Може и да се получи нещо.
Константин Петров чувстваше, че Турецки захапа въдицата.
А вечерта в килията стана произшествие. Някой от задържаните се отзова лошо за Костя. Петров започна бой и счупи ченето на обидилия го. Заради това го затвориха в карцера. Там в знак на протест Константин се резна с бръснарско ножче по корема. Резна се с размах, от край до край, но без да засяга вътрешните органи. На следващия ден Турецки дойде в болницата.
— Какви ги вършиш, Костя?
Той, целият бинтован, едва ходи сгърчен из стаята. Но гледа бодро.
— Защо така преживявате, Александър Борисич? Или ще ми дадете свиждане с Людка?
— Ще ти дадем. Само че как да го направим сега?
— Ама това е дребна работа. След два-три дни шевът ще се позатвори и можем да вървим. Стига да не е далеч…
Навярно, ако Константин Петров знаеше с какъв конвой ще го поведат на свиждането, едва ли би се решил на това, което стори. Бяха събрани оперативни служители — майстори на спорта, лекоатлети, самбисти. Водеха Константин в белезници. За него се бе заключил с едната белезница висок — метър и деветдесет и пет — оперативен служител.
— Сега свиждането, после — гробището! — изиска Петров.
Свиждането трябваше да се състои в базов апартамент на районната милиция на първия етаж в голям дванайсететажен блок.
Като видя къде го водят, Константин се намръщи:
— Все пак подличко го правете, граждани началници! Като не е в килията, в милицията да се прощавам с милата!
Вячеслав Грязнов беше старши на това мероприятие. Той възрази на Петров с известна обида:
— Ама че ги дрънкаш, Костя! Досаден си като конска муха! Следователят и без това влезе в нарушение, като ти разреши свиждане…
— Ние си имаме чиста сделка. Танто за танто. Е, добре, щом няма да мия кенефите и да ръся хлор — и за това благодарско!
8.
Половин час след като доведоха в базовия апартамент Петров, дойде Людмила Тьотенкина. Бременността й още не се забелязваше, но лицето й беше цялото на червени петна, а очите — подути от плач.
Всички майстори на спорта, плюс двуметровият оперативник и Грязнов се намираха в стаята. Двамата шофьори седяха на пейчицата пред входа за всеки случай. Прозорецът беше зарешетен. Тоест Костя нямаше къде да се дене.
Те се хвърлиха един към друг. По-точно хвърли се само Людмила, а окованият, че и още заключен към партньора на Грязнов Костя направи само кратко насрещно движение.
— Какви си ги забъркал, поразникоооо! — зави Людмила от място в галоп. — Мъничкият още не се е родил, а вече ще е сираааааче…
Костя я галеше неловко по рамото, пречеха му белезниците, и говореше с виновна скоропоговорка:
— Ма ти кво бе! Кво опяваш веднага! Съдът може и да се смили… За съдействие. Нали е истина, граждани?
Той вдигна към оперативните служители пълни със сълзи очи, в които се четеше няма молба: потвърдете значи, жената място не може да си намери!
— Е, въобще, разбира се — каза, прокашляйки се двуметровият оперативник. — Ето и свиждането е пак като поощрение…
Думите му не убедиха Тьотенкина. Тя висеше на рамото на Костя и оросяваше пъстрата му риза със сълзи. А Костя стоеше до нея малко настрани, стараейки се да не закачи твърдия й корем с белезниците. После се примоли: