Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Той вдигна очи стреснат. Бе се озовал далече от „Бокала на Пелипа“, в една част на Кванитупул, която му беше непозната. Водата тук бе дори по-сива и по-мазна от обикновено, пълна с обърнали коремите риби и чайки. Изоставените постройки покрай каналите сякаш се привеждаха под тежестта на вековете нечистотия и сол.

Завладя го зашеметяващо усещане за пустота и изгубеност.

„Ти, който винаги стъпваш по пясък, помогни ми да се върна благополучно в дома си. Нека птиците ми са живи. Нека…“

— Блатни човече! — прекъсна молитвата му силен като рев на магаре глас. — Той идва!

Тиамак се сепна и се огледа. Трима млади сухоземни жители, облечени в бели роби на Огнени танцьори, стояха срещу него на пътеката покрай тесния канал. Единият смъкна качулката си и се видя нескопосно остригана глава — недоотрязани кичури стърчаха като бурени. Очите му дори от разстояние изглеждаха не в ред.

— Той идва! — извика мъжът отново някак весело, сякаш Тиамак му беше стар приятел.

Тиамак разбра кои и какви са тези мъже. Не искаше да участва в тяхната лудост. Обърна се и закуцука по неравната пътека. Къщите, покрай които минаваше, бяха обковани с дъски, безжизнени.

— Кралят на бурите идва! Той ще му оправи крака! — Тримата Огнени танцьори идваха след него, като повтаряха хода му стъпка след накуцваща стъпка и крещяха:

— Още ли не си чул? Болните и сакатите ще ги пребият! Огън ще ги изгори, лед ще ги погребе!

Тиамак видя дупка в дългата стена отдясно и влезе в нея с надеждата да не е задънена. Подигравките на Огнените танцьори го следваха.

— Къде си тръгнал, кафяв дребосъко? Като дойде, Кралят на бурите ще те намери дори ако се скриеш в най-дълбоката дупка или на най-високата планина! Излез и говори с нас, иначе ще дойдем и ще те измъкнем!

Вратата водеше в голям открит двор, някога може би кошара. Сега обаче имаше само няколко дрипи на бившите стопани, ясла от изкривени от времето сиви дъски, стари дръжки от сечива и глинени чирепи от изпотрошени съдове. Дъските на настилката бяха толкова изкорубени, че се виждаха дълги ивици от калния канал под тях.

Тиамак внимателно тръгна по тях към една врата в другия край на двора, откъдето се излизаше на друга пътека. Виковете на Огнените танцьори се чуваха все по-слабо, но сякаш ставаха все по-бясно гневни, колкото по бързо се отдалечаваше той.

За вран Тиамак познаваше твърде добре градовете, но дори местните жители знаеха, че е много лесно да се загубиш в Кванитупул. От дълго време само съвсем малко от сградите се използваха. Малкото учреждения, които съществуваха от почти два века, също бяха сменяли мястото си десетки пъти — морският въздух и солената вода бяха сдъвкали и боята, и коловете. Нищо не беше постоянно в Кванитупул.