Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мислите й бяха прекъснати от подрънквания откъм каютата на графа. Вратата не беше напълно затворена, така че тя пристъпи напред и надникна през процепа.

Аспитис седеше пред малкото си писалище. Някаква книга беше отворена пред него, пергаментовите й страници отразяваха меката светлина на лампата. Графът смете с ръка две купчинки сребърни монети в една кесия, после я прибра в отвореното ковчеже в краката си — то май беше почти пълно с други такива кесии — и нанесе някаква бележка в книгата.

Изскърца дъска — дали под тежестта на тялото й, дали от движението на кораба, Мириамел не разбра — но тя бързо се дръпна, преди Аспитис да вдигне глава и да я види през тясната пролука. След малко пристъпи напред и почука твърдо.

— Да, лейди. Влез.

Тя бутна вратата и влезе, после внимателно я затвори, но не спусна резето.

— Викал си ме?

— Седни, хубава Мария. — Аспитис посочи леглото, но Мириамел се направи, че не забеляза жеста му, и кацна на високото столче до другата стена. Едно от кучетата на графа се сви настрана, за да направи място за краката й, тупна с тежката си опашка и пак заспа. Графът носеше извезаната си с орлови пера и крака роба — тази, която толкова бе харесала по време на първата им вечеря заедно. Сега тя гледаше златните нокти — съвършени оръжия за сграбчване — и се изпълни с угризения заради собствената си глупост.

„Защо ли се оставих да бъда оплетена в тези глупави лъжи?“ Никога не би му казала това, но Кадрах беше прав. Ако му бе казала, че е от простолюдието, Аспитис може би щеше да я остави на мира. Дори ако насила би я замъкнал в леглото си, поне нямаше да смята да се ожени за нея.

— Видях три килпи зад кораба. — Тя го погледна предизвикателно, сякаш той би могъл да отрече, че това е вярно. — Единият доплува до нас и сякаш се канеше да се покатери на палубата.

Графът поклати глава и се усмихна.

— Няма да го направят, не се страхувай. Не и на „Облака на Еадне“.

— Той докосна кораба! — Тя вдигна ръка, сякаш опипваше въздуха. — Ето така. Търсеше за какво да се хване.

Усмивката на Аспитис изчезна.

— Ще се кача на палубата, когато свършим разговора си. Ще им пусна няколко стрели, проклетите му чудовища. Няма да позволя да пипат кораба ми.

— Но какво искаше? — Тя не можеше да изгони сивите същества от съзнанието си. А и не искаше да говори с Аспитис за онова, за което я бе извикал. Вече беше сигурна, че нищо добро за нея не може да излезе от който и да е негов план.

— Не знам какво искат. — Той нетърпеливо поклати глава. — Или по-скоро знам — храна. Но има множество по-лесни начини да си уловят ядене, отколкото да се катерят на кораб, пълен с въоръжени мъже. — Той я погледна. — Май не трябваше да го казвам. Изплаших те.

— Те ядат… хора?

Аспитис поклати глава.

— Ядат риба, а понякога и птици, които не успяват бързо да излетят от водата. — Забеляза скептичния й поглед. — Да, и други неща, когато могат да ги намерят. Понякога са се покатервали на малки рибарски лодки, но никой не знае със сигурност защо. Във всички случаи това няма значение. Казах ти, че няма да навредят на „Облака на Еадне“. Няма по-добра морска наблюдателка от Ган Итай.