Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Не ме е страх. — Тя стисна роклята си още по-силно. — Просто… просто има друг.

Графът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече съм обещана на друг. И го обичам.

— Но аз те питах! Ти ми каза, че няма никого. И ми се отдаде.

Беше ядосан, но все още сдържаше гнева си. Мириамел усети как в нея се надига страх.

— Скарахме се и отказах да му стана жена. Затова баща ми ме изпрати в манастира. Но разбрах, че съм сбъркала. Бях нечестна към него… и към теб. — Мразеше се, че го казва. Възможността да е наистина нечестна към Аспитис беше повече от нищожна. Той положително не се беше отнесъл към нея рицарски. И все пак сега беше моментът да е благородна. — Но от двама ви обичах първо него.

Аспитис направи крачка към нея, устата му бе се изкривила. В гласа му звучеше странно, треперещо напрежение.

— Но ми се отдаде!

Тя наведе очи. Не искаше да го обиди.

— Сбърках. Надявам се, че ще ми простиш. Надявам се, че и той ще ми прости, макар че не го заслужавам.

Графът внезапно й обърна гръб и процеди:

— И си мислиш, че това е всичко? Просто ще кажеш: „Сбогом, граф Аспитис“? Така ли мислиш?

— Мога да разчитам само на рицарската ти чест. — Малката каюта стана сякаш още по-малка. Тя усети как се сгъстява самият въздух, сякаш заплашителната буря ги бе настигнала. — Мога само да се моля за твоята любезност и милост.

Раменете на Аспитис се затресоха и той изстена, не — изръмжа. Мириамел се притисна до стената ужасено, почти сигурна, че графът ще се превърне в ненаситен вълк пред очите й като в старите приказки на бавачката й.

Графът на Еадне и Дрина се обърна. Зъбите му наистина бяха оголени във вълча гримаса, но той се смееше.

Тя се слиса. Защо се смееше?

— О, мъничката ми! — Той едва успяваше да сдържи смеха си. — Ама че си хитра!

— Не те разбирам — каза тя ледено. — Какво ти е толкова смешно?

Аспитис плесна с ръце и Мириамел подскочи.

— Много си хитра! — Той поклати глава. — Но не чак толкова, колкото си мислиш… принцесо!

— Ка… какво?

Той се усмихна — и усмивката му изобщо не беше очарователна.

— Съобразяваш бързо и измисляш чудесни лъжи, но аз бях на погребението на дядо ти, а също и на коронясването на баща ти. Ти си Мириамел. Разбрах го още първата вечер.

— Ти… Ти… — Съзнанието й беше пълно с думи, но никоя от тях нямаше смисъл. — Какво?!

— Подозирах нещо, когато те доведоха при мен. — Той посегна и плъзна ръка по лицето на Мириамел, към косата й, силните му пръсти стиснаха тила й. Тя седеше неподвижна и едва сдържаше дъха си. — Виж — каза той, — косата ти е къса, но в корените е златиста — също като моята. — Той се изкиска. — Една млада благородничка, която отива в манастир, може да отреже косата си, преди да отиде там — но да я боядиса, когато тя е с толкова хубав цвят!? Можеш да ми вярваш — разгледах лицето ти много отблизо онази вечер. След това не беше вече много трудно. Вече те бях виждал, макар и не отблизо. Всички знаеха, че дъщерята на Елиас е в Наглимунд и че е изчезнала след падането на замъка. — Той щракна с пръсти и се ухили. — Така. Сега си моя и ще се оженим на Спенит, тъй като иначе може да намериш начин да избягаш в Набан при роднините си. — Той пак се изкиска доволно. — Сега те ще бъдат и мое семейство.