Мечът на Ликтора [bg]

— Нека остане отворена — извиках аз. — Трябва ми светлина.

Бях изтеглил Терминус Ест от ножницата, острието му улавяше светлика на огъня и приличаше на горчив пламък. Арбалет като онези, с които бяха въоръжени наемниците на Аджиа, чиито стрели се запалват от триенето с въздуха и се взривяват при удар като камъни, хвърлени в пещ, щеше да е по-подходящо оръжие. Нямаше обаче да го чувствам като продължение на ръката си, както чувствах Терминус Ест, а и в края на краищата един арбалет навярно би дал на алзабото възможност да ме нападне, докато го презареждам, в случай че не уцеля от първия път.

Дългото острие на меча ми не премахваше напълно тази опасност. Квадратният му незаточен връх нямаше да прониже звяра, решеше ли той да скочи към мен. Трябваше да го разсека във въздуха и макар да не се съмнявах, че ще мога да отделя главата от дебелия врат, докато лети към мен, знаех, че пропусна ли, ще е равносилно на смърт. Нещо повече, нужно ми беше пространство, за да замахна, каквото малката стая почти не предлагаше. Трябваше ми и светлина, а огънят загасваше.

Старецът, момчето Севериън и Каздое ги нямаше — не знаех дали са се качили по стълбата на тавана, докато вниманието ми беше съсредоточено върху очите на звяра, или са се измъкнали, някои от тях поне, през вратата покрай алзабото. Останала беше само Аджиа, свила се в един ъгъл и стиснала с две ръце тоягата с железен връх на Каздое, така както отчаян моряк би се опитал да отблъсне галера с дълга канджа. Знаех, че ако й заговоря, ще привлека вниманието към нея, но пък завъртеше ли звярът дори главата си само, щях да мога да разсека гръбнака му.

Казах:

— Аджиа, трябва ми светлина. Ще ме убие в тъмното. Веднъж ти каза на хората си, че ще се изправиш пред мен, стига те да ме убият изотзад. Сега аз ще се изправя вместо теб пред алзабото, стига само да ми донесеш някаква свещ.

Тя кимна да покаже, че е разбрала, и в същия миг звярът тръгна към мен. Само че не скочи, както бях очаквал, а се плъзна лениво, но и умело, вдясно, като скъси по този начин разстоянието помежду ни, без да навлиза в обсега на меча ми. След миг на объркване проумях, че позицията му близо до стената затруднява допълнително евентуалната ми атака и че ако успее да ме заобиколи (което алзабото почти беше направило) и да застане между мен и огнището, ще загубя голяма част от преимуществото, което ми даваше светлината на огъня.

И така се впуснахме в една предпазлива игра, в която алзабото целеше да се възползва максимално от столовете, масата и стените, а аз се опитвах да осигуря възможно най-голямо пространство за меча си.

После скочих напред. Алзабото избегна разсичащия ми удар само на косъм, както ми се стори, на свой ред се хвърли към мен и се дръпна миг преди да нанеса ответния си удар. Челюстите му, достатъчно големи да отхапят човешка глава така, както човек отхапва от ябълка, щракнаха току пред лицето ми и то ме обля със смрадта на гнусния си дъх.