Мечът на Ликтора [bg]

— Както и твоят напред. Можеш ли да скочиш толкова високо с ранен крак?

Внезапно гласът се превърна в жалното хленчене на малко момиче:

— Мога да се катеря. Мислиш ли, че няма да се сетя да преместя масата под отвора? Мога да говоря, та това ли?

— Значи осъзнаваш, че си звяр.

Мъжкият глас се върна:

— Знаем, че сме в звяра, така както преди бяхме в обвивките плът, които звярът изяде.

— И си съгласен звярът да изяде жена ти и сина ти, така ли, Бекан?

— Аз ще го насочвам. Аз го насочвам и сега. Искам Каздое и Севериън да дойдат при нас, така както аз се събрах днес със Севера. Когато огънят умре, с него ще умреш и ти — ще дойдеш при нас, — а също и те.

Изсмях се.

— Забрави ли, че те раних, докато бях заслепен? — Като държах Терминус Ест в готовност, пресякох стаята до останките на стола, взех облегалката му и я хвърлих в огъня. Разлетяха се искри. — Мисля, че дървото е било добре изсушено и натрито с пчелен восък от нечия грижлива ръка. Светлината му ще е силна.

— Все едно, тъмнината ще дойде. — Звярът — Бекан — говореше безкрайно търпеливо. — Тъмнината ще дойде и ти ще дойдеш при нас.

— Не. Когато всички столове изгорят и светлината угасне, ще те нападна и ще те убия. Изчаквам само с една цел — да изгубиш повече кръв.

Последва мълчание, особено зловещо, понеже нищо в изражението на звяра не намекваше за мисловен процес. Знаех, че точно както останките от невронната химия на Текла са били фиксирани чрез дестилат от органите на също такова животно към ядрата на част от клетките в предния дял на мозъка ми, така мъжът и дъщеря му обитават здрачния шубрак на животинския мозък пред мен и вярват, че живеят. Но какъв можеше да е този призрак на живот, какви мечти и желания можеха да го владеят, нямах представа.

Най-накрая мъжкият глас рече:

— След час или два тогава аз ще те убия, или ти ще убиеш мен. Или ще се убием един друг. Ако сега се обърна и изляза в нощта и дъжда, ще тръгнеш ли след мен, когато Ърт се обърне към светлината? Или ще останеш тук, да ме държиш далеч от жената и детето, които са мои?

— Не — казах аз.

— В честта си, колкото и да е тя? Ще се закълнеш ли в меча си, макар да не можеш да го вдигнеш към слънцето?

Отстъпих крачка назад и обърнах Терминус Ест, като го хванах за острието така, че върхът му да сочи към сърцето ми.

— Кълна се в този меч, символа на моето изкуство, че ако не се върнеш повече тази нощ, утре не ще те преследвам. Нито ще остана в тази къща.

Бързо като змия съществото се обърна. Навярно имаше миг, в който можех да го посека в гръб. Но в следващия него вече го нямаше, нямаше и следа от присъствието му, освен отворената врата, строшения стол и локвата кръв (по-тъмна, струва ми се, от кръвта на животните от този свят), която бавно попиваше в дъските на пода.