![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Чарли Лайл и проповедник Мийчъм вече спяха, Док Соренсън също, кучето отдавна се бе скрило някъде. Доколкото знаеше, Емет бе единственият буден на парахода. Беше твърде възбуден, твърде нетърпелив да дойде утрото, за да може да легне и да спи. Затова реши, че ще е на пост, докато другите спят, като войник от войнишките дни на господин Долархайд…
Емет си проправяше път през зловещия преобърнат свят на котелното отделение. Приличаше на пещера — странни машини висяха от тавана, а от пода се издигаха още по-непознати силуети, всичко очертано от непрестанните светкавици, които удължаваха сенките в краката му и ги превръщаха в ръце на чудовища.
Тихо простъргване го накара да потрепери, от вълнение или може би от страх. Това е плъх, каза си Емет и продължи да върви, ала леко ускори крачка. Това място щеше наистина да го плаши, ако нямаше нож. Но при вида на бляскавото острие се чувстваше неуязвим… макар че сигурно щеше да му трябват малко упражнения, за да стане добър колкото господин Долархайд. Чудеше се защо дядо му и господин Долархайд не се разбираха.
Ако бе погледнал назад при онзи звук, той би видял, че нещо, сторило му се като парче машина, се отделя от мрака и бавно се разтваря, докато накрая не надвисва високо над главата му, на почти два метра и половина над пода.
Нищо, което Емет бе виждал, никакви книги с картинки на странни създания от далечни земи, никакви истории за сражения между герои и чудовища — нищо в най-мрачните кътчета на въображението му — не би могло да го подготви за нещото, което го следваше.
Само че в последния момент, нещото се спря. Обърна се и тръгна в друга посока — нечовешките му сетива улавяха сигнали, които никой човек не би могъл да долови.
Хората на Долархайд се бяха събрали около огъня, който напалиха от счупени мебели в един от салоните, колкото е възможно по-далеч от Полковника и с достатъчно място на пода за шестима уморени, недоволни каубои.
Откриха също така няколко бутилки първокачествен бърбън, който добавяше чар на мястото. Алкохолът ги остави будни по-дълго, отколкото имаха намерение да стоят, но не помогна за подобряване на настроението им. Още седяха край топлината на огъня, а недоволството им растеше с всяка глътка.
— Какво правим тук? — попита с неприязън Грийви и подаде бутилката на Джед Паркър, който отпи. — Трябва да яздим по-далеч от тези неща…
— Ако го направим, старецът сигурно ще ни разстреля — измърмори Паркър. — Можем да се измъкнем, само ако…
Мисълта му остана недовършена, защото в стаята нахлуха орда паникьосани плъхове. Те защапукаха покрай и върху мъжете, които скочиха на крака с псувни и ритници. Плъховете продължиха нататък, без изобщо да се интересуват от човешкото присъствие — бягаха от нещо безкрайно по-страшно. Мъжете се обърнаха към вратата, откъдето дойдоха животинките.
Блясъкът на светкавица освети стаята. Пред тях стоеше нещото, ужасило плъховете… Чудовище, пред което всичките им най-лоши кошмари накуп бледнееха. То се извисяваше високо над главите им.
Демон…
Мъжете останаха вцепенени един твърде дълъг миг. Бяха твърде пияни, за да послушат животинските си инстинкти и да избягат. Тогава бутилката уиски се разби на пода и мъжете посегнаха към оръжията си.
Преди дори един от тях да успее да стреля, демонът замахна с крайник, голям колкото малко дърво — кожата му беше дебела като броня, а дланта завършваше с остри като бръснач нокти. Ръката замахна надолу, разкъсвайки плът и чупейки кости, лесно като птичи крака. Един-единствен крясък на ужас и болка отекна и рязко прекъсна, превръщайки се в гъргорене и фонтан от кръв. Просветнаха още светкавици и останалите мъже най-сетне се сетиха да избягат. Не спряха, докато не излязоха навън, влачейки със себе си конете и принадлежностите си. Тук, под открито небе, се надяваха, че ще видят, ако някой демон ги преследва.
Мъжете оседлаха животните с невероятна скорост и поеха право към бурята, оставяйки зад себе си прокълнатия параход, който им предложи ужасяващ подслон… Полковника може да се бие с колкото демони пожелае, в онзи параход-капан, кланица, морга…
Емет чу отнякъде лая на кучето — непрекъснат лай, все едно бе приклещило някого… или нещо бе приклещило него. Разтревожено, момчето се върна по стъпките си, до мястото, където спяха Чарли Лайл и проповедникът. Постара се да побърза и да минава точно оттам, откъдето бе минавал досега — разбра, че кучето е някъде наблизо.