Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Ела бавно и леко протегна ръка и той й позволи да докосне раната с пръсти — по тях полепна кръв.
Джейк не каза нищо и пак облече ризата си. Ела отстъпи назад — клекна, сякаш търсеше нещо изпуснато. Изправи се с бутилка алкохол в ръка, както и неизползвана салфетка. Тя бе също толкова подгизнала, колкото и той, но като че ли не забелязваше.
— Коя е жената на снимката? — попита Ела и сипа алкохол на салфетката.
Джейк разбра, че наистина го е наблюдавала отдавна, а той въобще не бе усетил. Леко тръсна глава.
— Знам само, че… са я взели заедно с мен.
Заедно с мен. Взели са и мен. Тогава как?
Дясната му ръка несъзнателно посегна към твърдата гривна на другата му китка — демоничното оръжие.
Избягал съм. Но ако е така… значи Алис…
— Значи ще я спасиш — каза тихо Ела, предполагайки, че жената му е любима.
— Само тя знае кой съм — рече той като не позволи на ума и на гласа си да продължат да треперят, особено в присъствието на друга жена… особено тази.
Той пак вдигна ризата си и Ела почисти раната с увереността на човек, който и преди го е правил. Джейк не мърдаше и гледаше право в стената.
— Знаеш кой си… — рече Ела. — Просто трябва да си спомниш.
Тя се обърна, сложи крак на стола и откъсна дълго парче от фустата си.
Искам ли да си спомня Джейк Лонерган — престъпника и убиеца? Човек, който би…
Той преглътна задушаващата буца срам, която му пречеше да говори:
— Не мога…
— Можеш! — Лицето й излъчваше насърчение и вяра.
Тя вдигна отново ризата му и я задържа така, докато увиваше плата върху раната около кръста му.
Ела обаче не може да си представи какво безсърдечно копеле е бил.
Не се чувстваше като Джейк Лонерган. Не искаше да е дявол в човешка кожа или още по-зле — страхлив кретен, който е оставил жена като Алис на демоните…
Искаше да си остане този, който е сега. Просто човек, свободен да започне отначало… просто човек, мъж… Лицето на Ела беше толкова близо до неговото, докосваше с топли длани кожата му… Забеляза, че тя е свалила жакета над роклята си и го е оставила да се суши — беше само по долна риза, голите й ръце обгръщаха кръста му, а по рамената й се бе разпиляла дългата й черна коса. Не би бил мъж, ако тя не го караше да мисли за… за Алис.
Джейк затвори очи.
Ела направи възел на превръзката и понечи да се обърне, без да го погледне. Той стисна ръката й, леко, но твърдо.
— Сега ти трябва да ми кажеш нещо — рече той и този път успя да я накара тя да го погледне, а не той нея.
— Кого загуби ти?
Очите й се напълниха с болка, толкова ужасяваща, че с мъка овладя сълзите си. Лицето й изглеждаше по същия начин и малко след изгрев-слънце, когато я хвана да го следи.
— Всички, които имаха значение за мен… — прошепна тя.
Очите им потънаха един в друг. Преди да се усети, Джейк виждаше двойно — двама различни човека, всеки в капана на собствената си загуба и нужда, събрани от съдбата, докато най-сетне успеят да станат едно, за да постигнат заедно невъзможната цел…
Демоничното оръжие на китката на Джейк се включи и засвистя, разрушавайки крехката им връзка.
— Тук е — потресена каза Ела.
Джейк грабна колана си и излезе от стаята преди нея.
Емет бродеше по тъмните коридори на парахода и стискаше здраво ножа, подарък от господин Долархайд. Чувстваше се по-силен и уверен, отколкото по времето преди мама да умре, а тате… да го изостави, преди повече от година.
Тази сутрин сякаш целият свят свършваше… но тогава той чу последните думи от проповедта на пастор Мийчъм и усети нова надежда и вдъхновение. Тогава даде клетва, че ще преследва демоните и ще върне дядо си. Дядо му бе най-смелия мъж, когото Емет познаваше, но въпреки това онези неща го хванаха. Ако можеше да го спаси, щеше да докаже на него, на всички — най-вече на себе си — че е също толкова пораснал, също толкова силен и способен да оцелее колкото и всички други… дори господин Долархайд.
Днес язди през жегата, праха и след това мина през пороя, без да се оплаква. Точно като всички останали. А тази вечер им помогна да се погрижат за конете, както беше обещал, макар краката му да не го държаха. Уважението в очите и усмивките на всички, го караха да вярва, че ще може и утре да направи същото, и после пак, и пак, докогато трябва, за да…