Теракотеното куче [bg]

— Ама ти разбираш ли колко беше деликатна цялата тази работа?

— Точно затова, тъй като го разбирам, още повече се ядосвам. Защото това означава, че за теб аз не съм правилният човек за деликатните неща.

— Това никога не съм си го помислял.

— Не си го мислил, но винаги си го правил. Както и историята с оръжията, за която разбрах случайно.

— Знаеш ли, Мими, бях обхванат от умопомрачение, всичко стана набързо и не се сетих, че трябва да те уведомя.

— Не говори глупости, Салво. Историята е съвсем друга.

— И каква е?

— Ще ти кажа. Ти си създал едно полицейско управление по твой образ и подобие. От Фацио и Джермана до Галуцо, вземи от тях когото искаш, — не може и дума да става за друго, освен за послушни ръце само с една глава: твоята. Защото те не ти противоречат, не поставят под съмнение нищо, изпълняват и толкова. Тук, вътре, чуждите тела сме само две. Катарела и аз. Катарела, защото е голям кретен, а аз…

— … защото си твърде умен.

— Така ли? Аз не казвах това. Ти ми приписваш надменност, която не притежавам, и при това го правиш със злоба.

Монталбано го погледна, изправи се, сложи ръцете си в джобовете, заобиколи стола, на който седеше Ауджело, и след това спря:

— Няма злоба, Мими. Ти наистина си интелигентен.

— Ако наистина го мислиш, тогава защо ме изключваш? Бих могъл да съм ти полезен, поне колкото останалите.

— Това е проблемът, Мими. Не колкото другите, а повече от тях. Говоря ти от цялата си душа, защото ме караш да разсъждавам върху държанието си по отношение на теб. Може би това най-вече ме притеснява.