Знакът на жрицата [bg]

16.

Момчето от Смедйен

Дина

— Господарят те очаква в Мраморната зала.

Бях свикнала с тези думи. Всеки път щом ги чуех, ръцете ми ставаха леденостудени, а стомахът ми се свиваше на малка топка.

Бяха изминали деветнайсет дни от мига, когато Валдрако ме накара да използвам силата на очите си срещу Лайса. Деветнайсет — бях ги броила изключително внимателно. И през всеки един от тези деветнайсет дни имаше по някой нещастник, понякога дори по трима-четирима, от които Валдрако не беше доволен. И ме викаха или в Мраморната зала, или в кабинета на Валдрако, и докато той попиваше всичко с жадни очи, аз трябваше да накарам поредния нещастник да се срамува, да плаче и да моли за милост. Беше му все едно дали се срамуваха от постъпката, с която си бяха навлекли гнева му, или заради нещо съвсем друго. За него бе важно да ги види как се свиват, плачат и как го умоляват да ги пусне. После той се усмихваше, милваше ме по косата и ме хвалеше пред Сандор:

— Каква сила само! Не е ли уникално, Сандор? Тя е просто едно крехко момиче, а само с един поглед може да принуди възрастни мъже да паднат на колене! Наистина държим рядка птица в плен.

Не ми водеха много възрастни мъже. Повечето бяха деца от плетачницата или работилницата за оръжия, деца, които точно като Лайса „бърборели по време на работа“ или пък за които Валдрако просто смяташе, че не бяха достатъчно бързи и силни. Веднъж доведоха две жени, които се бяха оплакали, че големите станове в печатницата били счупени и опасни за работа. А една вечер довлякоха пребит скитник, който Сандор бе открил горе край работилницата за оръжия, докато нещастникът се опитвал да се скрие в бараката за дърва. Бяха го набедили за шпионин и предател, а Валдрако го беше удрял много пъти с онази ужасна верига, толкова много, че целият му гръб бе облян в кръв. Но макар че по посиненото му лице се стичаха сълзи, когато ме погледна в очите, от устата на скитника се изляха единствено бръщолевици и детски стихчета, след което той припадна и Сандор трябваше да го изнесе.

Кой ли беше този път? Може би отново скитникът? Не бързах да отида в Мраморната зала, за да разбера.

— Хайде, побързай, дете. Знаеш, че мрази да чака — Марте ме побутна припряно отзад.

Аз кимнах и все пак тръгнах с най-бавните крачки, които посмях да си позволя. И без това нямаше закъде да бързам — дори да минеше цял ден, докато прекося къщата, Мраморната зала нямаше да се премести, а Валдрако щеше да си седи, както обикновено, в креслото пред камината — студен и едновременно с това — изпълнен с очакване. А поредният нещастник щеше да стои и да трепери в очакване на питомната вещица на срама на Валдрако. Да, много добре знаех как ме наричаха. Дори пазачите вече ме гледаха със зли очи, а в погледа им се четеше странна смесица от омраза към мен и възхищение от Валдрако, който можеше да се справи с такова чудовище. „Малката вещица на господаря“.