Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Аха — отвърна Джули. — Но той няма да ме остави. Карлос каза, че трябва да отида в метоха. Разказахме му за него и той не успя да се сети за друго място, на което да остана, така че стигна до заключението, че трябва да отида там. Отвърнах му, че не искам, но той каза, че въпреки това се налага. Алекс каза, че Карлос е прав.

— Жалко, че не сте успели да намерите чичо ти и леля ти — казах аз. — Алекс ми разказа за тях, как е можело да останеш при тях, докато той работи на петролните полета.

— Не искахме да живеем в Тълса — отвърна Джули. — Щях да съм слугиня на братовчедите ми. Мислиш си, че Гейбриъл плаче много? Той не е нищо в сравнение с тях. А Алекс ще е много по-щастлив в манастир, отколкото на някое петролно поле.

— Манастир? — учудих се аз. Не мисля, че някога бях изричала тази дума на глас. — Алекс иска да отиде в някакъв манастир?

— Не ти ли е казал? — попита Джули. — Мислех си, че ти споделя всичко. Мислех си, че те харесва толкова много, че ще промени решението си.

Едва не избухнах в смях. Последното живо момче в Америка, което се озова в къщата ми, се оказа, че иска да става монах. Май това доста добре описва целия ми живот.

— Не ме харесва толкова много — отвърнах аз. — А и никога не ми е казвал подобно нещо.

— Не това искаше той — започна Джули. — Имам предвид, преди. Искаше да стане президент на Съединените щати. Обзалагам се, че можеше да се случи. Толкова е умен и работи през цялото време. Но след като се видяхме с Карлос, Алекс каза, че ще ме заведе в метох, а той ще отиде в манастир. Има един францискански в Охайо, който все още е отворен. Аз никога няма да стана монахиня обаче. Ще остана колкото се налага и след това ще се върна тук. Ако ви няма, ще се опитам да ви намеря.

— Никъде няма да ходим скоро — уверих я аз. — Мама не иска да напускаме, а откакто татко, Лиза и бебето могат да останат в къщата на госпожа Несбит, те също нямат причина да си ходят.

— Хората си тръгват — каза Джули.

Знаех, че е права, макар да не можех да си представя ние да се насочим нанякъде в скоро време.

— Заминем ли, ще те уведомим — отвърнах аз. — Обещавам ти.

— А аз ти обещавам, че ще замръзнеш без палтото си тук навън — чух гласа на Чарли, който вървеше към нас. — Може да е средата на юни, но е много студено.

— Не чак толкова — отвърнах аз и взех палтото си от ръцете на мъжа, бях му изключително благодарна за жеста. — Температурата определено е над много студено.

— Права си — съгласи се Чарли. — Вероятно е поне четири-пет градуса. — Мъжът се засмя. — Едно време мразех горещото време — обясни той. — Само като дишах, и започвах да се потя. Сега си мисля единствено за горещите летни нощи и как бих дал всичко за една от тях.

— Какво? — попита Джули. — Какво би дал?