Кралят на моста

Въпреки това офицерите, които до един бяха професионални войници от гарнизона в Среден пост, не спираха да ги тренират ден след ден и нощ след нощ. Нищо не оставяха на случайността.

Всичко, което се случваше пред тази казарма след полунощ, се развиваше пред очите на Лара.

Да се измъкне от къщата не беше кой знае колко трудно, въпреки множеството стражи, които Арен бе разположил около нея. От една страна, тя си беше спечелила известно доверие сред тях, след като беше спасила живота на краля им по време на битката на Серит, затова вече не я дебнеха да направи нещо нередно. От друга страна, облаците, закрили небето по време на бурята, потапяха острова в пълен мрак и й предоставяха прекрасно прикритие. Още повече че итиканците бяха погълнати отдалеч по-сериозна заплаха в сравнение с млада жена, плацикаща се в горещ извор — Амарид.

Флотилията стоеше пред брега на Итикана, въпреки че от Серит насам не бяха нападали. Илай — източник на повечето информация, която стигаше до Лара, й беше казал, че е малко вероятно да атакуват, преди времето да се оправи. Водите бяха пълни със скали и неочаквани плитчини, както и с капаните, с които бе прочута Итикана, а непредвидимите посоки на вятъра и липсата на видимост правеха атаките в лошо време нежелателни.

Само че бурята нямаше да трае вечно и в Среден пост се беше възцарило трескаво очакване на предстоящите битки. То съвпадаше идеално с целите на Лара.

Главата й вече се беше напълнила с информация след тридневното пътуване извън острова с Арен, а последните три нощи бяха не по-малко плодотворни. От мястото си на покрива тя бе видяла как се движи стражата по и във моста, къде се разполагат часовите на околните острови и какви сигнали използват, за да комуникират със Среден пост, който май представляваше централен контролен пункт за тази част на Итикана. Беше научила за експлозивите, които итиканците използваха, за да потапят вражески кораби — запращаха ги със стрели или с коработрошачите, а ако подслушаната от нея история бе истина, понякога ги залагаха на ръка под прикритието на нощта.

Беше наблюдавала тренировките на войниците, упражненията под дъжда и под оскъдната светлина на един фенер, за да не ги види някой от морето. Ръкопашен бой, бой с ножове и с лъкове. Дори най-зле подготвените итиканци бяха прилични бойци. А най-добре подготвените… Лара никак не искаше да се изправя срещу тях, освен ако не й се наложеше. Оръжията бяха все от високо качество и всички до един бяха въоръжени до зъби. В гарнизона имаше достатъчно оръжия, че да останат и за резерва.

Среден пост представляваше само едно парче от пъзела, но ако това беше обичайното ниво на военна подготовка в Итикана, то твърдението на Серин и останалите й учители, че Итикана е непревземаема, се оказваше неприятно вярно.

Другите неща, които учителите бяха разказвали на Лара и сестрите й за Итикана, обаче… тези неща Лара бе започнала да подлага на съмнение. Започваше да се пита кое е истина и кое — лъжа, защото беше невъзможно всички да са й говорили истината. Не и когато и едните, и другите твърдяха, че тяхната страна е жертвата, а другата — агресорът.

Някой я мамеше.

Или пък всички я мамеха. Тя отметна един мокър кичур коса от лицето си и не за пръв път си пожела да й бяха позволили да напуска лагера. Всичко, което знаеше, бе дошло от книги и от учителите й. Извън бойната подготовка тя бе като учен, който изследва света, без да излиза от библиотеката си. Това я ограничаваше и тя неведнъж бе изтъквала този факт пред Серин, за негова нескончаема досада.

— Рискът не си заслужава — беше й се сопнал веднъж. — Достатъчно е да направиш само една грешка, и всичко, за което сме работили, ще рухне. Нима желанието ти за една разходка си струва риска Маридрина да се освободи от итиканското иго? — Както винаги не бе дочакал отговор, а я беше плеснал по бузата и бе добавил: — Не забравяй целта си.

Наставникът Ерик й бе дал друг отговор, когато го беше притиснала.

— Баща ти е човек, който се нуждае от контрол, хлебарчице — бе казал той, докато беше прокарвал точилото по острието на меча си. — Тук той може да контролира всичко, но там — махна с меча към пустинята — пълният контрол е непостижим дори за един крал. Животът ти е такъв, какъвто е по необходимост, момичето ми. Но няма вечно да бъде такъв.

Тогава думите му я бяха вбесили — общи приказки, по нейно детинско мнение, — но сега… Сега се питаше дали всъщност отговорът му не е бил доста по-конкретен, отколкото бе осъзнавала.

Чудеше се дали онова, което баща й бе искал да контролира най-много, не е била самата тя.

Главният вход на казармата се отвори и затвори под нея и Лара насочи вниманието си към високата фигура, излязла от сградата. Главата му беше скрита от дъжда под качулка, а облеклото му бе същото като на всички останали войници, но Лара инстинктивно позна, че това е Арен. Имаше нещо в походката му. В раменете. В намека за гордост, който се излъчваше от него, когато оглеждаше войската си. И нещо друго, което тя не можеше да обясни…