Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Във вестника бяха препечатани и уводни статии от американски издания. Според либералите това било нова вълна в обществените протести, надигнала се заради дискриминацията, бедността и глада. Консервативно настроените журналисти изтъкваха, че който е гладен, едва ли ще тръгне да краде стереоуредби, и призоваваха за по-крути мерки. Всички по-разумни уводни статии звучаха кухо в светлината на този с нищо непредизвикан произвол. Човек оставаше с впечатлението, че големите градове по света са защитени от пълната варварщина само с тънка стена от електрически ток.
Подадох вестника на Амрита.
— Какъв ужас, господин Чатерджи. Напълно прав сте. Със сигурност не съм искал да останете с впечатлението, че подхождам фарисейски към проблемите на Калкута.
Чатерджи се усмихна и пак допря върховете на пръстите си. Стъклата на очилата му отразяваха сивото сияние и тъмната сянка на главата ми. Той кимна леко.
— Стига да разбирате, че това е урбанистичен проблем, господин Лучак. Проблем, задълбочен от равнището на бедността тук и от преселниците, наводнили града ни. Калкута буквално е залята от необразовани чужденци. Проблемите ни са съвсем реални, но ги имаме не само ние.
Кимнах, без да казвам нищо.
— Не съм съгласна — обади се Амрита. Двамата с Чатерджи се обърнахме изненадани. Амрита остави вестника с рязко движение на китката.
— Изобщо не съм съгласна, господин Чатерджи — натърти тя. — Според мен това е проблем на културата, какъвто в много отношения се наблюдава само в Индия, да не кажа, само в Калкута.
— Така ли? — възкликна домакинът.
Както беше долепил пръстите на двете си ръце, започна да почуква с тях. Въпреки усмивката и самоувереността му личеше, че е учуден и подразнен, задето му противоречи жена.
— В какъв смисъл, госпожо Лучак?
— Тъй като явно всички доказват хипотезите си с конкретни случки — каза тя тихо, — нека ви разкажа на какво станах свидетелка вчера.
— Слушаме ви — подкани Чатерджи и в усмивката му имаше едва загатната напрегната гримаса.
— Вчера закусвах в откритото кафене на „Оберой“ — подхвана Амрита. — На нашата маса бяхме само ние с Виктория, но в ресторанта имаше много хора. На съседната маса седяха няколко пилоти от „Еър Индия“. На няколко метра от нас една жена от кастата на недосегаемите подрязваше тревата с най-обикновена ножица…
— Много ви моля — прекъсна я Чатерджи, сега вече гримасата се виждаше съвсем ясно върху гладкото му лице. — Предпочитаме израза „човек от трудоустроената класа“.
Амрита се усмихна.
— Да, знам — каза тя. — Трудоустроената класа или хариджан, Божии любимци. Израсла съм с тези представи. Но със сигурност знаете, господин Чатерджи, че това са просто евфемизми. Та жената беше от „трудоустроената класа“, защото по рождение не се числи към никоя от кастите и ще си остане извън тях, докато е жива. Децата й също като нея са обречени на черен труд. Тя е недосегаема.
Усмивката на нашия домакин беше застинала, но той пак не прекъсна Амрита.
— Та тази жена беше приклекнала и режеше тревата стрък по стрък, като се придвижваше по един доста труден според мен начин. Никой не й обръщаше внимание. Тя беше невидима като бурените, които плевеше. През нощта от портика се беше откъснал електрически кабел. Беше паднал върху моравата във вътрешния двор на хотела, но никой не се беше сетил да го поправи или да спре тока. Келнерите се накланяха и минаваха под него, ако трябваше да отидат до басейна. Жената стигна до кабела и се опита да го отмести. Той не беше изключен от мрежата. Щом го допря, жената беше отхвърлена с все сила назад, но не успя да се пусне от жицата. Сигурно я е заболяло ужасно, но тя изпищя само веднъж. Буквално се гърчеше на земята, направо пред очите ни по нея течеше ток. Казвам „пред очите ни“, господин Чатерджи. Сервитьорите стояха отстрани и я наблюдаваха със скръстени ръце. Работниците по скелето само я погледнаха безизразно. Един от пилотите, който седеше недалеч от мен, пусна някаква шега и продължи да си пие кафето. Аз, господин Чатерджи, не съм от хората, които реагират бързо. Откакто се помня, предпочитам някой друг да върши вместо мен и най-простите неща. Навремето молех сестрите си те да ни купят билети за влака. Дори днес, когато си поръчахме с Боби пица, настоях той да се обади по телефона. Но когато мина половин минута и стана ясно, Че мъжете във вътрешния двор на хотела — а те бяха най-малко десетина, — няма да направят нищо, за да спасят жената и електрическият ток ще я умъртви, аз реших да предприема нещо. Не се искаше много мислене или смелост. Недалеч от вратата имаше метла. С дървената дръжка махнах кабела от ръката на жената.