Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Окачих отново лампата на мястото й, загледах как работи Зорбас. Отдаваше се цял на работата, не мислеше за нищо друго, сливаше се със земята, с кирката, с въглищата. Чукът, гвоздеите сякаш се бяха превърнали в негово тяло и то се бореше с дървото; бореше се с тавана на галерията, който се беше издул; бореше се с целия хълм и искаше да му вземе въглищата и да си отиде. Зорбас чувствуваше материята уверено и я удряше безпогрешно там, където беше най-слаба и можеше да бъде победена. И като го гледах сега такъв изцапан, целия във въглища, и как само бялото на очите му проблясваше, струваше ми се, че се е камуфлирал като въглища, че се е превърнал на въглища, за да може по-лесно да се приближи до противника и да превземе крепостта му.
— Карай, Зорбас! — извиках неволно аз.
Но той не се и извърна дори. Къде ще ти седне сега да подхваща разговор с едно „незряло месо“, което вместо кирка държи в ръка едно моливче! Имаше работа, не благоволяваше да заговори. „Не ми говори, когато работя — каза ми една вечер той. — Може да се счупя!“ — „Да се счупиш ли, Зорбас? Защо!“ — „Пак питаш защо! Като малко дете! Как да ти го обясня! Погълнат съм от работата, изпънат от глава до пети, право срещу камъка или въглищата, с които се боря, или пък със сандура. И ако ме побутнеш неочаквано, ако ми заговориш и ме накараш да се обърна, може и да се счупя. Но къде ще ми разбереш ти тези неща!“
Погледнах часовника, наближаваше десет.
— Време е да закусите, момчета — казах аз. — Часът мина.
Работниците на драго сърце захвърлиха в ъгъла сечивата си, избърсаха потта си и се готвеха да излязат от галерията. Зорбас, погълнат от работата си, не беше чул нищо. Но дори и да чуеше, пак нямаше да прекъсне работата.
— Чакайте — казах аз на работниците — да ви дам по една цигара.
Затършувах из джобовете за цигарите си; наоколо работниците чакаха.
Внезапно Зорбас подскочи; прилепи ухо към стената на галерията; под светлината на ацетилена забелязах, че устата му беше отворена като от гърч.
— Какво ти стана, Зорбас? — извиках аз.
Но в този миг целият таван на галерията потрепери.
— Бягайте! — извика Зорбас прегракнало. — Бягайте!
Втурнахме се към изхода, но още преди да стигнем до първите подпори, второ изпращяване се разнесе над главите ни, по-силно. В този миг Зорбас повдигна една голяма греда, за да подсили и подпре една част от конструкцията, която беше поддала; ако успееше, може би таванът щеше да се задържи още няколко секунди и ние щяхме да сварим да се измъкнем.
— Бягайте! — извика сега глухо Зорбас, сякаш гласът му излизаше из недрата на земята.
Всички, подтикнати от онова малодушие, което ни обхваща в критични мигове, изхвръкнахме навън, без да помислим за Зорбас.
— Зорбас! — извиках аз. — Зорбас!
Стори ми се, че извиках, но сетне разбрах, че от гърлото ми не бе излязъл никакъв глас; страхът беше задавил гласа ми.
Засрамих се. Пристъпих още една крачка обратно, протегнах ръце. Зорбас тъкмо беше закрепил дебелата подпора; той отскочи бързо встрани и се спусна да тича. В бързината си налетя в полумрака право върху мен. Неволно ние се прегърнахме.
— Друм! — изръмжа той със задавен глас. — Друм!
Затичахме, излязохме на светло; работниците, струпани пред входа, се ослушваха мълчаливи, прежълтели.
Разнесе се трето изпращяване, още по-силно, като че ли ствол на дърво се беше пречупил на две. И изведнъж прокънтя някакъв глух рев, като тътен на гръм, хълмът се разтресе — галерията рухна.
— Боже господи! — промълвиха работниците и се прекръстиха.
— Вътре ли оставихте кирките? — извика ядосано Зорбас.
Работниците мълчаха.
— Защо не ги взехте? — отново извика той сърдито. — Напълнихте гащите, юначаги! Язък за инструментите!
— Кирките ли ще гледаме сега, Зорбас! — намесих се аз. — Да сме благодарни, че не е пострадал нито един човек. Да си жив и здрав, Зорбас, всички ние на теб дължим живота си.
— Гладен съм! — рече Зорбас. — Отвори ми се апетит.
Взе вързопчето със закуската, което беше сложил върху един камък, разтвори го, извади хляб, маслини, кромид, един варен картоф, шише вино.
— Заповядайте да похапнете — каза той с пълна уста.
Ядеше лакомо, сякаш изведнъж беше изгубил много сили и сега искаше наново да налее с кръв сърцето си.
Ядеше приведен, мълчаливо; взе шишето, надигна го, заклокочи виното в пресъхналото му гърло.
Работниците също се посъвзеха, разтвориха шарените торби и започнаха да ядат. Бяха седнали всички с кръстосани крака около Зорбас, дъвчеха и го гледаха. Искаше им се да се хвърлят в нозете му, да му целунат ръцете, но знаеха, че е чудак и никой не смееше да почне пръв.